— Лионора Куин — отвърна тя с изговор, който прозвуча в тренираното ухо на Страйк като от западните райони.
— Предстои ми много натоварен предобед, Страйк — обади се Бейкър.
Без покана, той премина във вътрешния кабинет. Когато Страйк не го последва, част от привидната му приветливост се стопи.
— Надали ви се е разминавало при закъснения в армията, господин Страйк. Идвайте, ако обичате.
Страйк сякаш изобщо не го чу.
— Какво точно искате от мен да направя за вас, госпожо Куин? — попита той неугледно облечената жена на канапето.
— Става дума за съпруга ми…
— Господин Страйк, имам среща след малко повече от час — заяви Уилям Бейкър вече по-високо.
— … вашата секретарка каза, че нямате свободни часове за срещи, но аз й отговорих, че ще почакам.
— Страйк! — изръмжа Уилям Бейкър, сякаш викаше куче.
— Робин — простена изтощеният Страйк, най-после изпуснал нервите си. — Приготви сметката на господин Бейкър и му дай досието по случая, приготвено е.
— Какво? — заекна стъписан Уилям Бейкър.
Отново се върна в предния кабинет.
— Отпраща ви — уведоми го със задоволство Лионора Куин.
— Но вие не сте довършили работата — подхвана Бейкър. — Казахте, че има още…
— Работата може да ви я довърши друг. Някой, който не възразява срещу неприятни клиенти.
Атмосферата в офиса стана ледена. С каменно лице, Робин извади папката на Бейкър от кантонерката и я подаде на Страйк.
— Как смеете…
— В това досие има достатъчно факти, които ще издържат в съда — съобщи Страйк и го връчи на директора. — Струва си парите.
— Не сте приключили…
— С вас обаче приключи — намеси се Лионора Куин.
— Ще млъкнеш ли, глупава жено… — подзе Уилям Бейкър, после внезапно отстъпи назад в мига, когато Страйк направи крачка напред.
Никой не казваше нищо. Бившият армейски офицер сякаш изведнъж заемаше два пъти повече пространство, отколкото няколко секунди по-рано.
— Идете да седнете в моя кабинет, госпожо Куин — тихо каза Страйк.
Тя стори каквото й поръча.
— Мислите ли, че й е по джоба да ви плати? — изрече подигравателно оттеглящият се Уилям Бейкър, вече с ръка на дръжката на вратата.
— Хонорарът ми подлежи на договаряне — поясни Страйк и допълни: — Ако харесам клиента.
Той последва Лионора Куин в кабинета си и тръшна вратата зад себе си.
3
… оставен сам да мъкна на плещите си тези злини…
— Той е с десни убеждения, нали? — коментира Лионора, когато се настани на стола пред бюрото на Страйк.
— Да — потвърди Страйк и се отпусна тежко насреща й. — Така е.
Въпреки почти лишеното й от бръчки с хубав тен лице и бистри бледосини очи, тя изглеждаше около петдесетгодишна. Тънката й прошарена коса беше прибрана с две пластмасови гребенчета и тя примигваше към него през старомодни очила с прекалено големи пластмасови рамки. Палтото й, макар и чисто, трябва да бе купено през осемдесетте години. Беше с подплънки и големи пластмасови копчета.
— Значи, сте тук по повод съпруга си, госпожо Куин?
— Да — потвърди Лионора. — Той изчезна.
— От колко време го няма? — попита Страйк и механично се пресегна за бележник.
— От десет дни — отвърна Лионора.
— Бяхте ли в полицията?
— Не ми трябва полицията — отвърна нетърпеливо, сякаш й беше дошло до гуша да го обяснява на хората. — Веднъж преди им се обадих и всички ми бяха ядосани, защото той бил у приятел. Оуен просто се отплесва понякога. Той е писател — добави, сякаш това обясняваше всичко.
— И преди ли е изчезвал?
— Емоционален е — каза тя с унило изражение. — Вечно зачезва, но все пак минаха десет дни. Знам, че е разстроен, ала имам нужда от него у дома. И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…
— Орландо? — повтори Страйк и умореното му съзнание се насочи към курортния град във Флорида.
Не разполагаше с време да пътува до Америка, а и Лионора Куин с античното й палто нямаше вид да може да му купи билет до там.
— Орландо, дъщеря ни — поясни Лионора. — Нужно е някой да я наглежда. Оставих една съседка при нея, докато съм тук.