— Не мога да остана — каза й той и отново се протегна за протезата си.
— Но защо? — попита тя с ръце, кръстосани отпред, подхванали ръба на полата й. — Хайде де, неделя е!
— Чака ме работа — излъга той. — На хората са им нужни детективски услуги и в неделя.
— О — промълви тя, като се опитваше да покаже, че го приема спокойно, но всъщност видимо оклюма.
Той си изпи кафето, като поддържаше разговора ведър, но неангажиран. Тя го гледаше как си затяга протезата и се отправя към банята, а когато се върна, той я завари сгушена в кресло да дъвче кроасан; изглеждаше някак нещастна и самотна.
— Сигурна ли си, че не знаеш къде е тази къща? Наследената от Куин и Фанкорт? — попита той, докато си обуваше панталоните.
— Какво? — промълви тя объркана. — О, господи, няма да тръгнеш да я търсиш, нали? Казах ти, че е продадена преди години.
— Трябва да попитам жената на Куин за нея — каза Страйк.
Спомена, че ще й се обади, но го направи набързо, за да разбере тя, че това са празни думи, въпрос на формалност, и напусна дома й с бегло чувство на благодарност и никаква вина.
Дъждът отново мокреше лицето и ръцете му, докато вървеше по непознатата улица към станцията на метрото. Коледни лампички светеха на витрината на пекарната, от която Нина преди малко бе купила кроасани. Масивната прегърбена фигура на Страйк се движеше по мокрия от дъжда тротоар; в премръзналата си ръка държеше пластмасово пликче, дадено му от Луси, за да си отнесе картичките за рождения ден, уискито и кутийката от лъскавия нов часовник.
Мислите му неудържимо се връщаха към Шарлот, на трийсет и шест, но с вид на двайсет и пет годишна, която празнуваше рождения си ден със своя нов годеник. Може би беше получила диаманти, помисли си Страйк; винаги бе казвала, че не я е грижа за такива неща, но при караниците им всички бляскави неща, които не можеше да й даде, бяха понякога запращани с все сила в лицето му…
„Успял ли е?“, попитал бе Грег за Оуен Куин, с което имаше предвид „Има ли голяма кола? Хубава къща? Тлъста сметка в банката?“.
Страйк отмина кафене „Бийтълс“ с черно-белите усмихнати лица на Великолепната четворка, вгледани в него, и влезе в относително по-топлата метростанция. Не искаше да прекарва дъждовната неделя сам в таванската си стаичка на Денмарк стрийт. Искаше да е зает с нещо в тази годишнина от рождението на Шарлот Камбъл.
Спря да извади мобилния си телефон и се обади на Лионора Куин.
— Ало? — рязко изрече тя.
— Здравейте, Лионора, Корморан Страйк се обажда.
— Открихте ли Оуен? — поиска да узнае тя.
— Боя се, че не. Звъня, защото научих, че приятел завещал на мъжа ви къща.
— Каква къща?
Тя звучеше уморена и раздразнена. Той си помисли за разните заможни съпрузи, с които работата му го бе срещала, мъже, които укриваха ергенски апартаменти от съпругите си, и се почуди дали не е издал нещо, което Куин е премълчавал пред семейството си.
— Не е ли истина? Писателят Джо Норт не е ли оставил къщата си на него и…
— О, тази ли? — каза тя. — Да, на Талгарт Роуд. Само че това беше преди трийсет и няколко години. За какво ви е притрябвало да се интересувате за нея?
— Значи е продадена, така ли?
— Не — сърдито отвърна тя. — Проклетият Фанкорт така и не ни позволи. От чиста злоба, защото самият той никога не я използва. Просто си седи така, безполезна за никого и мухлясва.
Страйк се облегна на стената до автоматите за билети с очи, отправени към кръглия таван, поддържан от коси подпори, оформящи подобна на паяжина конструкция. Ето какво става, повтори си пак, като се поемат клиенти, когато си в недобра форма. Трябваше да попита притежават ли някаква собственост. Длъжен беше да я провери.
— Някой ходил ли е да провери дали мъжът ви не е там, госпожо Куин?
Тя изсумтя презрително.
— Той не би отишъл там — отсече, сякаш Страйк бе предположил, че мъжът й се е скрил в Бъкингамския дворец. — Мрази я, никога не я доближава. Бездруго там няма никакви мебели.
— Имате ли ключ?
— Не знам. Но Оуен въобще не стъпва там. Не се е мяркал наблизо от години. Тъй или иначе, би било ужасно някой да седи в тази стара и празна къща.
— Ако може да потърсите ключа…
— Не мога да хукна към Талгарт Роуд. Орландо ми е на главата! — даде тя предсказуем отговор. — Казах ви вече, той не би…
— Предлагам ви да дойда у вас — каза Страйк, — да взема ключа, ако го намерите, и да ида да проверя. Просто да сме сигурни, че сме потърсили навсякъде.