— Да, но… неделя е — отвърна тя, явно смаяна.
— Знам. Мислите ли, че бихте могли да потърсите ключа?
— Е, добре — каза тя след кратка пауза. И с последен изблик на противодействие повтори: — Само че той няма да е там.
Страйк взе метрото, смени веднъж, пое към Уестборн Парк и там, с вдигната яка срещу студените струи, се отправи към адреса, който Лионора му бе записала при първата им среща.
Беше едно от онези странни местенца в Лондон, където милионерска къща стърчеше на хвърлей разстояние от работнически жилища, заемани от обитателите си от над четирийсет години. Измитата от дъжда гледка бе чудата смесица от лъскави нови жилищни сгради зад безлични редови жилища — луксозното ново и удобното старо.
Домът на семейство Куин бе на „Съдърн Роу“, тиха задна улица с малки тухлени къщи, наблизо до бял варосан пъб, на име „Измръзналият ескимос“. Самият той измръзнал и мокър, Страйк погледна на минаване към табелата му: представляваше щастлив инюит, седнал пред дупка в леда с гръб към изгряващото слънце.
Вратата на Куин беше зелена с лющеща се боя. Всичко бе разнебитено, включително портичката, висяща само на една панта. Страйк си помисли за пристрастието на Куин към удобни хотелски стаи, докато натискаше звънеца, и мнението му за изчезналия човек още повече се понижи.
— Бързо пристигнахте — гласеше намусената реплика на Лионора, която тя изрече вместо поздрав, щом отвори вратата. — Влезте.
Той я последва в зле осветеното тясно антре. Вляво имаше широко отворена врата към стая, която очевидно беше кабинетът на Куин. Беше разхвърляна и мръсна. Зееха отворени чекмеджета, стара електрическа пишеща машина седеше накриво на бюрото. Страйк си представи как Куин ядосано е вадил от нея листовете, разгневен срещу Елизабет Тасъл.
— Успяхте ли да намерите ключа? — попита Страйк Лионора, когато влязоха в тъмна кухня, лъхаща на застояло, в дъното на коридора.
Електроуредите имаха вид да са най-малко трийсетгодишни. Страйк помнеше, че леля му Джоун бе имала същата тъмнокафява микровълнова печка още през осемдесетте.
— Намерих не един ключ — съобщи Лионора и посочи към половин дузина ключове върху кухненската маса. — Не знам дали някой от тях е точният.
Никой не беше прикрепен към халка или ключодържател, а един изглеждаше достатъчно голям да отвори църковни двери.
— Талгарт Роуд кой номер? — попита я Страйк.
— Сто седемдесет и девет.
— Кога за последно сте ходили?
— Аз ли? Никога не съм била там — отвърна тя с напълно искрено безразличие. — Не проявявах интерес. Глупава постъпка.
— Кое?
— Това, че им я е оставил. — В отговор на учтивата въпросителна гримаса на Страйк тя допълни нетърпеливо: — Това, че Джо Норт я е оставил на Оуен и на Майкъл Фанкорт. Каза им, че е тяхна, за да пишат в нея. А те така и не я използваха никога. Седя си безполезна.
— И вие никога не сте ходили там?
— Не съм. Получиха я приблизително по времето, когато родих Орландо. Не проявих интерес.
— Орландо тогава ли е родена? — попита Страйк изненадан.
Беше си представял Орландо като хиперактивно десетгодишно момиче.
— През осемдесет и шеста, да — потвърди Лионора. — Само че тя е инвалид.
— О — промълви Страйк, — разбирам.
— Сега е горе и се цупи, защото я отпратих — обясни Лионора в един от експанзивните си изблици. — Задига разни неща. Знае, че не бива, но продължава да го прави. Сварих я да взема портмонето на съседката Една от чантата й, когато се отби вчера. И не беше заради парите — побърза да каже, сякаш той беше изрекъл обвинение. — Просто й харесал цветът. Една разбира, защото я познава, но не с всички е така. Обяснявам й, че не е редно. Тя знае, че не бива.
— Нали няма да възразите да ги взема и да ги пробвам? — попита Страйк, като събра ключовете в шепа.
— Щом искате — каза Лионора, но пак добави непримиримо: — Той няма да е там.
Страйк пъхна плячката си в джоба, отказа закъснялото предложение на Лионора за чай или кафе и отново излезе под студения дъжд.
Установи, че пак е започнал да куца, докато вървеше към метростанцията „Уестборн Парк“, откъдето щеше да направи кратко пътуване с минимални смени. Не беше вложил обичайното старание, когато прикрепи протезата, в бързината си да напусне апартамента на Нина, нито пък бе успял да намаже с успокояващи кремове кожата, която се допираше до подложката.