Накрая един служител дойде да му помогне да стане, като промърмори, че имало предупредителна табела за мокрия под; не я ли бил видял господинът, достатъчно голяма била. Подаде на Страйк уискито му. Засрамен, Страйк избърбори „Благодаря!“ и закуцука към бариерите с единственото желание да избяга от безбройните взиращи се в него очи.
Качил се благополучно във влака, движещ се на юг, той протегна пулсиращия си крак и опипа коляното, доколкото можа през панталона. Усети го натъртено и болезнено, също както когато бе паднал по онези стълби миналата пролет. Бесен срещу момичето, което го бе следило, се опита да си обясни какво точно се беше случило.
Кога бе тръгнала подире му? Дали бе наблюдавала къщата на Куин и го бе видяла да влиза там? Възможно ли бе (твърде неласкателно обяснение) да го е сбъркала с Оуен Куин? Катрин Кент се бе припознала за кратко в тъмното…
Страйк се изправи няколко минути преди да се наложи да направи смяна на „Хамърсмит“, та по-добре да се подготви за слизането, което можеше да се окаже рисковано. Докато стигна крайната си цел „Барънс Корт“, вече куцаше силно и му се прищя да имаше подръка бастун. На излизане прекоси залата на метростанцията, облицована в плочки с викториански граховозелен цвят, като стъпваше предпазливо по осеяния с влажни следи от стъпки под. Скоро излезе от подобната на малко бижу станция с нейните надписи в стил ар нуво и каменни цокли и закрачи под дъжда към близката виеща се пешеходна алея.
За свое облекчение видя, че бе излязъл тъкмо на отсечката на Талгарт Роуд, където се намираше къщата.
Макар Лондон да беше пълен с подобни архитектурни аномалии, той никога не бе виждал сгради, които да са толкова очевидно в разрез с околната среда. Старите къщи се издигаха в отчетлива редица, тъмночервени тухлени реликви от време, изпълнено с повече увереност и фантазия, докато уличното движение безпощадно гърмеше покрай тях в двете посоки, защото това беше основната артерия към Лондон от запад.
Бяха натруфени късновикториански художнически ателиета, с решетести цветни стъкла на приземните етажи и огромни, гледащи на север прозорци на по-горните, подобни на фрагменти от изчезналия Кристъл Палас. Макар да бе мокър, измръзнал и да изпитваше болка, Страйк спря за няколко секунди да огледа номер 179, като се любуваше на характерната архитектура и се питаше колко ли биха спечелили семейство Куин, ако Фанкорт някога склонеше на продажба.
Заизкачва се по белите предни стъпала. Външната врата бе защитена от дъжда с тухлен фронтон, богато орнаментиран с каменни фестони, спирали и медальони. Страйк взе да вади ключовете един по един с вдървени от студ пръсти.
Четвъртият, който изпробва, влезе без затруднение и се превъртя, сякаш го бе правил дълги години. Едно леко прищракване и външната врата се отвори. Той прекрачи прага и затвори зад себе си.
Последва шок като шамар в лицето, като изсипана кофа вода отгоре му. Страйк бързо хвана яката на палтото си и я вдигна за защита пред носа и устата си. Там, където би трябвало да подуши само прах и стара дървения, го блъсна остър химически мирис и го задави.
Механично потърси с ръка електрически ключ на стената до себе си и светна две голи крушки, висящи от тавана. Коридорът, тесен и празен, бе облицован с дървена ламперия с цвят на мед. Усукани колони от същия материал поддържаха арка, простираща се на половината от дължината му. На пръв поглед всичко бе спокойно, елегантно, добре пропорционирано.
Ала с присвити очи Страйк бавно обхвана с поглед широките петна като от изгорено в дървената ламперия. Корозивна течност с остър мирис — онзи, пропил неподвижния прашен въздух — бе разплискана навсякъде, сякаш в безсмислен вандалски акт, свалила бе лака от вековните дъски на пода, съсипала бе патината на голите дъсчени стълби насреща, полети бяха дори стените, тъй че големи части от боядисаната мазилка бяха обезцветени.
След като Страйк диша няколко секунди през дебелата си вълнена яка, даде си сметка, че вътре бе твърде топло като за необитаема къща. Отоплението бе увеличено и още повече засилваше задушливата миризма, която иначе би се разсеяла в студа.
Под краката му прошумоля хартия. Той погледна надолу и видя, че е стъпил върху менюта с храна за вкъщи и плик с надпис „До обитателя/пазача“. Наведе се и го вдигна. Беше кратка, написана на ръка бележка, в която съсед гневно протестираше срещу миризмата.
Страйк отново пусна бележката върху изтривалката до вратата и пристъпи напред в коридора, като разглеждаше белезите по всяка повърхност, оплискана с химическия препарат. Вляво от него имаше врата; той я отвори. Стаята беше тъмна и празна; не беше обругана с подобното на белина вещество. Разнебитена кухня, също лишена от обзавеждане, бе единственото друго помещение на долния етаж. И тя не бе пощадена от щедрото леене на химикала; дори изсъхналият половин хляб върху бюфета бе полян.