Беше сам в стайче само малко по-голямо от стандартен офис шкаф за канцеларски материали и мислите му се лепяха като мухи за гадната гнилоч, която бе заварил в художническото ателие. Ужасът от видяното не го бе напуснал. В професията си бе срещал трупове, тътрени до положение, което да предположи самоубийство или злополука; бе изследвал тела с ужасни следи от опити да се заличат жестокостите, на които са подлагани преди смъртта; виждал бе осакатени и разчленени мъже, жени и деца; ала гледката на Талгарт Роуд 179 бе нещо съвършено ново. Злодейството на стореното стигаше едва ли не до оргийна лудост, преднамерено сътворен образец на садистична показност. Най-тежко му бе да разсъждава за реда, по който бе изсипана киселината и бе изкормено тялото: беше ли имало мъчения? Дали Куин е бил жив, или мъртъв, когато убиецът му е подреждал чинии и прибори около него?
Огромната сводеста стая, в която лежеше трупът на Куин, сега без съмнение гъмжеше от мъже със защитни облекла, които събираха веществени доказателства за експертиза. На Страйк му се щеше да е там с тях. Бездействието след подобно откритие му беше ненавистно. Гореше от професионална неудовлетвореност. Изолиран от мига, щом пристигна полицията, той бе сведен до някакъв си, случайно натъкнал се на сцената (а в случая „сцена“ бе твърде многозначна дума, както му хрумна внезапно: тялото, вързано и аранжирано на светлината от гигантския като в църква прозорец… принесено в жертва на някаква демонична сила… седем чинии, седем прибора за хранене…).
Матираното стъкло на прозореца в стаята за разпити блокираше всякаква видимост навън освен цвета на небето, който вече бе черен. Прекарал бе дълго време в това помещение и все пак от полицията още не бяха приключили със снемането на показанията му. Трудно бе да се прецени доколко желанието им да проточат интервюто се дължеше на истинско подозрение и доколко на враждебност. Естествено, редно бе лицето, открило жертва на убийство, да бъде подложено на щателен разпит, тъй като често знаеше повече, отколкото имаше желание да каже, а в нередки случаи знаеше всичко. При решаването на случая „Лула Ландри“ обаче можеше да се каже, че Страйк унижи Централното полицейско управление, които уверено бяха обявили смъртта й за резултат от самоубийство. Затова Страйк отричаше да е параноичен в заключението си, че в отношението на жената детектив, инспектор с късо подстригана коса, току-що напуснала стаята, прозира решимост да го накара да се изпоти. Нито мислеше, че е наложено от необходимост толкова много нейни колеги да се отбият да го видят, като някои само се взираха в него, а други подхвърляха злонамерени забележки.
Ако си въобразяваха, че му причиняват неудобство, грешаха. Той не бързаше за никъде, а бяха го нахранили съвсем прилично. Оставаше да му разрешат и да пуши и би се чувствал съвсем удобно. Жената, която го бе разпитвала в продължение на един час, му бе казала, че може да излезе, придружен, навън под дъжда да изпуши една цигара, но инерция и любопитство го задържаха на мястото му. Уискито, подарък за рождения му ден, беше до него в плика. Каза си, че ако възнамеряваха да го държат тук още дълго, като нищо щеше да го отвори. Оставили му бяха бутилка с вода и пластмасова чашка.
Вратата зад гърба му прошумоля върху дебелия сив мокет.
— Мистичния Боб — изрече един глас.
Ричард Анстис от Централното управление на полицията и териториалната армия влезе усмихнат в стаята с мокра от дъжда коса и сноп вестници под мишница. Едната половина на лицето му бе покрита с тежки белези и кожата под дясното му око беше силно опъната. Спасили бяха зрението му в полевата болница в Кабул, докато Страйк бе лежал в безсъзнание, а лекарите бяха действали да запазят коляното на откъснатия му крак.
— Анстис! — възкликна Страйк и пое протегнатата ръка на полицая. — Ама какво…
— Използвах чина си, приятел. Аз ще поема този случай — заяви Анстис и седна на стола, овакантен от намусената жена детектив. — Не си особено обичан тук, да знаеш. Но имаш късмет, че чичо Дики е на твоя страна и гарантира за теб.
Той винаги бе твърдял, че Страйк е спасил живота му, и може би беше истина. Бяха под обстрел на един черен път в Афганистан. Самият Страйк не бе сигурен кое го бе накарало да усети предстоящата експлозия. Младежът, който изтича от страничен път отпред с момче, което приличаше на негово по-малко братче, можеше просто да бяга от стрелбата. Знаеше само, че бе извикал на шофьора на вайкинга да удари спирачки, но тази заповед не бе изпълнена — може би не бе чута — затова той се протегна напред, сграбчи Анстис за ризата и с една ръка го издърпа в задната част на автомобила. Ако Анстис беше останал на мястото си, вероятно щеше да последва съдбата на младия Гари Топли, който седеше точно пред Страйк и от когото бяха намерили само главата и торса, които да бъдат погребани.