— Предпочитам да не казвам.
— Може да е проблем — посочи Анстис и вдигна поглед.
— Не и за мен — отсече Страйк.
— Нищо чудно да се наложи да се върнем към този въпрос, Боб.
Страйк вдигна рамене, после попита:
— Съобщиха ли на жена му?
— Досега трябва вече да са го сторили, да.
Страйк не се беше обадил на Лионора. Новината, че съпругът й е мъртъв, трябваше да й бъде съобщена лично от човек с необходимата подготовка.
Той самият го беше правил, при това много пъти, но беше загубил тренинг; във всеки случай отговорността му този следобед бе към поруганите останки на Оуен Куин — да остане при тях, докато ги предаде благополучно в ръцете на полицията.
Не беше забравил какво изживяваше Лионора, докато той бе разпитван в Скотланд Ярд. Представял си я бе как отваря вратата на полицая — или може би бяха отишли двама — първоначалната й тревога при вида на униформените; удара с чук, нанесен по сърцето й от спокойно изречената съчувствена покана да влязат вътре; ужаса от казаното (макар че нямаше да й съобщят, поне не веднага за дебелите морави въжета, овързали съпруга й, нито за черната дупка, която убиецът бе отворил в гърдите и корема му; нямаше да я известят, че лицето му бе изгорено от киселина, нито че някой бе подредил чинии около него, сякаш бе гигантско парче печено… Страйк си припомни платото с агнешко, поднесено от Луси преди близо двайсет и четири часа. Не беше гнуслив по природа, ала мекият малц сякаш заседна в гърлото му и той остави чашата си.
— Колко хора знаят какво пише в тази книга, как мислиш? — попита бавно Анстис.
— Нямам представа — отвърна Страйк. — Вече сигурно са много. Агентката на Куин, Елизабет Тасъл, пише се, както го чуваш — добави услужливо, докато Анстис записваше, — я е пратила на Крисчън Фишър от „Кръстосан огън“, а той е човек, който обича да клюкарства. Ангажирани са адвокати да се опитат да спрат приказките.
— Става все по-интересно — промърмори Анстис и продължи да пише бързо. — Искаш ли да хапнеш още нещо, Боб?
— Искам да пуша.
— Скоро — обеща Анстис. — Кого е оклеветил той?
— Въпросът е — уточни Страйк, като наместваше болния си крак — дали е клевета, или е изложил истината за хората. Но онези, които аз разпознах, бяха… Я ми дай лист и писалка — каза, защото по-бързо щеше да е да пише, отколкото да диктува. Казваше имената на глас, докато в същото време ги пишеше: — Майкъл Фанкорт, писателят; Даниъл Чард, шефът на издателството на Куин, Катрин Кент, приятелката на Куин…
— Имало е и приятелка?
— Да, очевидно са били заедно повече от година. Отидох да я посетя — в „Стафорд Крипс Хаус“, част от комплекса „Клемънт Атли Корт“ — и тя заяви, че той не е в апартамента й и не го е виждала… Лиз Тасъл, агентката му; Джери Уолдгрейв, редакторът му, и… — секундно колебание — съпругата му.
— Вкарал е вътре и съпругата си?
— Да — каза Страйк и бутна списъка по бюрото към Анстис. — Но има още куп образи, които не мога да разпозная. Разполагаш с голям избор, ако търсиш някого, когото е описал в романа си.
— Ръкописът още ли е у теб?
— Не.
Страйк бе очаквал въпроса и излъга с лекота.
Нека Анстис се сдобиеше сам с екземпляр, по който нямаше да ги има отпечатъците на Нина.
— Сещаш ли се за нещо друго по темата, което може да е от полза? — попита Анстис и се изправи на стола си.
— Да — каза Страйк. — Не вярвам да го е извършила жена му.
Анстис стрелна към Страйк изпитателен поглед, примесен с топлота. Страйк бе кръстник на сина на Анстис, родил се само два дни преди двамата да бъдат взривени във вайкинга. Беше се срещал само два-три пъти с Тимъти Корморан Анстис и не беше запазил добри впечатления за него.
— Добре, Боб, подпиши се и ще те закарам у вас.
Страйк прочете внимателно показанията, с удоволствие поправи на няколко места правописа на детектив инспектор Роулинс и се подписа.
Мобилният му телефон иззвъня, докато с Анстис вървяха по дългия коридор към асансьорите и коляното го щракаше безмилостно.
— Корморан Страйк слуша.
— Аз съм Лионора — каза тя и звучеше почти както винаги, само дето гласът й не беше толкова безизразен.
Страйк даде знак на Анстис, че не е готов да влезе в асансьора, и се дръпна встрани от полицая до тъмен прозорец, от който се виждаше уличното движение под несекващия дъжд.
— От полицията идваха ли при теб? — попита я.