— Да. И сега съм с тях.
— Много съжалявам, Лионора — промълви той.
— Ти добре ли си? — попита тя рязко.
— Аз ли? — учуди се Страйк. — Нищо ми няма.
— Да не те притесняват там? Казаха, че те разпитват. Обясних им: „Той намери Оуен само защото аз го помолих, от къде на къде го арестувате?“.
— Не са ме арестували — успокои я Страйк. — Просто им трябваха показания от мен.
— Но са те държали чак досега?
— Откъде знаеш колко дълго…
— Аз съм тук — каза тя. — Долу съм, във фоайето. Искам да те видя. Накарах ги да ме доведат.
Учуден и леко замаян от уискито на празен стомах, той изтърси първото, което му дойде на ума.
— Кой гледа Орландо?
— Една — отвърна Лионора, приела за естествена неговата загриженост за дъщеря й. — Кога ще те пуснат.
— В момента си тръгвам — каза й.
— Кой се обади? — попита Анстис, след като Страйк затвори. — Шарлот ли се тревожи за теб?
— Боже мой, не — възрази Страйк, когато влязоха заедно в асансьора. Съвсем беше забравил, че така и не каза на Анстис за раздялата им. Като приятел от полицията Анстис беше затворен в своя капсула, където слуховете не достигаха. — Приключихме с нея още преди месеци.
— Сериозно? Лоша работа — каза Анстис, когато асансьорът потегли надолу, и изглеждаше искрено огорчен. Ала Страйк си помисли, че разочарованието му е заради него самия. Сред приятелите му той най-силно бе впечатлен от Шарлот, от невероятната й красота и мръснишкия й смях. „Доведи и Шарлот“, беше рефрен на Анстис, когато двамата най-сетне се бяха измъкнали от болниците и от армията и се бяха прибрали в града, който бе техен дом.
Страйк изпита инстинктивно желание да защити Лионора от Анстис, ала беше невъзможно. Вратите на асансьора се отвориха и тя беше насреща им — слаба и безлична, с прибрана с гребени безжизнена коса, облечена в старото си палто и с вид, сякаш още бе по домашни чехли, макар да бе обута с протрити черни обувки. От двете й страни стояха двама униформени полицаи, едната — жена, която очевидно бе й съобщила за смъртта на Куин и после я бе довела тук. От предпазливите погледи, които полицаите хвърлиха към Анстис, Страйк отсъди, че Лионора им бе дала основания за почуда; че реакцията й при съобщението им за смъртта на съпруга й им се бе сторила необичайна.
Лионора, със сухо лице и наглед равнодушно поведение, очевидно изпита облекчение да види Страйк.
— Ето те и теб — каза тя. — Защо те държаха толкова дълго?
Анстис я изгледа с любопитство, но Страйк не ги запозна.
— Да идем ли ей там? — каза и посочи пейка до стената. Докато куцукаше редом с нея, усети с гърба си как тримата полицейски служители се скупчиха зад тях. — Как си? — попита я отчасти с надежда тя да демонстрира някакъв признак на смут, че да уталожи любопитството на наблюдаващите.
— Не знам — отвърна тя и се отпусна на пластмасовата седалка. — Не мога да повярвам. Никога не бих помислила, че ще иде там, глупакът неден. Явно е нахълтал някой обирджия и той го е сторил. Толкоз ли не можа да иде в хотел, както прави винаги?
Значи не й бяха казали много. Той си помисли, че тя бе по-шокирана, отколкото изглеждаше, отколкото сама съзнаваше. Актът да дойде да го види изглеждаше като дезориентираното действие на човек, незнаещ какво друго да стори, освен да се обърне към онзи, от когото се очакваше да му помогне.
— Искаш ли да те отведа у дома? — попита я Страйк.
— Предполагам, че те ще ме закарат обратно — отвърна тя със същата безгрижна увереност, с която му бе съобщила, че Елизабет Тасъл ще плати сметката на Страйк. — Исках да те видя, за да се уверя, че си добре и не съм те вкарала в беля, а също и да те попитам дали ще продължиш да работиш за мен.
— Да продължа да работя за теб? — повтори Страйк.
За части от секундата се почуди възможно ли бе тя още да не е схванала случилото се, да вярва, че Куин е там някъде и може да бъде намерен. Дали известната ексцентричност на поведението й не маскираше някакъв сериозен психически проблем?
— Те си мислят, че аз знам нещо по въпроса — обясни Лионора. — Чувствам го.
Страйк се поколеба и бе на ръба да каже: „Убеден съм, че не е така“, но това щеше да е лъжа. Твърде добре бе наясно, че Лионора, съпруга на безотговорен и неверен мъж, която бе предпочела да не се обръща към полицията и да допусне да минат десет дни, преди да даде вид, че го издирва, която разполагаше с ключ към празната къща, местонахождение на трупа, и която несъмнено е имала възможността да го изненада там, щеше да е първият им и най-важен заподозрян. И въпреки това той попита: