На вратата се почука и се показа яркозлатистата глава на Робин.
— Желаете ли кафе, господин Страйк? А вие, госпожо Куин?
След като дадоха поръчките си на Робин и тя се оттегли, Лионора каза:
— Няма да ви отнеме много време, защото мисля, че знам къде е, само не мога да се сдобия с адреса, а никой не отговаря на обажданията ми. Минаха десет дни — повтори тя — и той ни е нужен у дома.
На Страйк му се видя голямо разточителство да се прибягва до частен детектив при такива обстоятелства, особено с оглед на бедността им, която външността й подсказваше.
— Ако опира до едно телефонно обаждане — внимателно рече той, — нямате ли приятелка, или…
— Една не може да свърши това — отсече тя и той се усети някак прекомерно разчувстван (изтощението понякога го правеше уязвим емоционално) от косвеното й признание, че има едничка приятелка на света. — Оуен им е поръчал да не казват къде е. Нужен ми е мъж да го свърши — изрече простичко. — Да ги накара да кажат.
— Името на съпруга ви е Оуен, така ли?
— Да — отвърна тя. — Оуен Куин. Авторът на „Грехът на Хобарт“.
Нито името, нито заглавието говореха нещо на Страйк.
— И мислите, че знаете къде е той?
— Да. Бяхме на една забава с много издатели и хора от тези среди. Той не искаше да ме води, но му казах: „Намерила съм детегледачка. Идвам и толкоз“. Там чух Крисчън Фишър да разправя на Оуен за това място, където писателите отивали за отдих. После попитах Оуен: „Какво е това място, за което ти говореше?“. А Оуен отвърна: „Няма да ти кажа, нали тъкмо в това е смисълът, да се откъснеш от жена и деца“.
Тя едва ли не подканваше Страйк да се присъедини към съпруга й в присмеха над нея, горда, каквито биваха понякога майките, с наглостта на детето си.
— Кой е Крисчън Фишър? — осведоми се Страйк, като правеше усилия да се съсредоточи.
— Издател. Млад, модерен мъж.
— Не се ли опитахте да позвъните на Фишър и да го попитате за адреса на мястото за писателски отдих?
— Да, опитах се. Обаждах му се всеки ден в продължение на цяла седмица. Твърдяха, че му предали съобщението ми и щял да ми се обади, но не го направи. Според мен Оуен му е поръчал да не казва къде е. Но вие ще успеете да получите адреса от Фишър. Знам, че си разбирате от работата — каза тя. — Вие разрешихте случая с Лула Ландри, а полицията никога нямаше да се справи.
Само осем месеца по-рано Страйк бе имал един-единствен клиент, бизнесът му не вървеше и перспективите му бяха отчайващи. И тогава бе доказал удовлетворително за Кралската прокуратура, че млада жена, ползваща се с голяма известност, не се е самоубила, а е била блъсната от балкона си на четвъртия етаж, което бе довело до смъртта й. Последвалата публичност му доведе поток от клиенти; в продължение на няколко седмици той беше най-прочутият частен детектив в метрополиса. Джони Рокъби се беше смалил до бележка под линия в личната му история; самият Страйк на свой ред си беше спечелил име в обществото, впрочем име, което повечето хора бъркаха…
— Аз ви прекъснах — заговори той, като се мъчеше с всички сили да се залови за нишката на мислите си.
— Така ли?
— Да — потвърди Страйк. — Казахте: „И заради Орландо, и защото ме чакат задачи, а още и…“.
— О, да — кимна тя. — Случва се нещо странно, откакто го няма.
— И какво е това странно нещо?
— Лайно — отвърна тя с нормален разговорен тон. — През процепа на пощенската ни кутия.
— Някой е пъхнал изпражнение през процепа на пощенската ви кутия? — уточни Страйк.
— Да.
— След изчезването на мъжа ви?
— Да. Кучешко творение — каза Лионора и на Страйк му отне част от секундата да се ориентира, че се отнасяше за изпражнението, а не за мъжа й. — Случи се вече три или четири пъти, през нощта. Никак не е приятно да намериш нещо такова сутрин. А и на вратата дойде някаква жена, много особена.
Тя замълча в очакване Страйк да я подкани. Като че й харесваше да бъде разпитвана. На мнозина самотни хора, както Страйк добре знаеше, им беше приятно да са във фокуса на нечие изострено внимание и се мъчеха да удължат непривичното за тях изживяване.
— Кога дойде тази жена на вратата?
— Миналата седмица. Попита за Оуен и като казах, че го няма, тя рече: „Предайте му, че Анджела умря“, и си тръгна.
— И вие не я познавате?
— Не бях я виждала преди.
— А познавате ли някоя Анджела?