Книгата завършваше с описание как гостите напускат замъка и си споделят спомени за Бомбикс без никакво чувство за вина, като оставят зад себе си празна зала, още димящите останки от трупа на масата и ковчежето със заключената светлина да виси над него като лампа.
— По дяволите — тихо продума Страйк.
Вдигна глава. Робин беше поставила пред него чаша с нов чай, без да е забелязал. Сега седеше на канапето и мълчаливо го очакваше да приключи.
— Всичко е тук — каза Страйк. — Случилото се с Куин е тук.
— Какво искаш да кажеш?
— Героят в романа на Куин умира точно както е умрял Куин. Вързан, изкормен, залят с някаква киселина. В книгата го изяждат.
Робин се втренчи в него.
— Чиниите. Ножовете и вилиците…
— Именно — потвърди Страйк.
Без да се замисли, той извади мобилния телефон от джоба си, извика снимките, които беше направил, после забеляза уплашеното й изражение.
— Не — каза й, — прощавай, забравих, ти не си…
— Дай ми го — каза тя.
Какво беше забравил? Че тя не е обучена, не е опитна, не е полицай, нито войник? Искаше да се издигне до нивото на моментната му забрава, да бъде повече от онова, което беше.
— Искам да видя — излъга тя.
Той й подаде телефона, очевидно разколебан.
Робин не трепна външно, ала докато гледаше в отворените корем и гръден кош на трупа, собствените й вътрешности сякаш се сгърчиха от ужас. Вдигна чашата до устата си и установи, че не иска да отпива. Най-лошата беше ъгловата снимка в близък план на лицето, проядено от изсипаното върху него, почерняло, с прогорена очна ябълка…
Чиниите я поразиха като нещо особено неприлично. Страйк беше дал увеличение върху една от тях; сервирането бе извършено съвършено изрядно.
— Боже мой — промълви зашеметена, когато му върна телефона.
— А сега прочети това — каза Страйк и й подаде съответстващите страници.
Тя го стори в мълчание. Когато приключи, погледна към него с очи, удвоили големината си.
— Боже мой — изрече повторно.
Мобилният й телефон иззвъня. Тя го извади от чантата на канапето до себе си и го погледна. Матю. Още бясна срещу него, натисна отказ.
— Колко хора според теб са прочели тази книга? — обърна се към Страйк.
— Вече сигурно са твърде много. Фишър е пращал откъси по имейл из целия град. Покрай неговото усърдие и писмата на адвокатите се е превърнала в голям хит.
Докато говореше, в ума на Страйк изскочи случайна странна мисъл: това бе възможно най-добрата реклама, която Куин би могъл да получи… Само че нямаше как да се полее с киселина, както бе вързан, нито собственоръчно да си изкорми вътрешностите…
— Държана е в сейф в „Роупър — Чард“, чиято комбинация явно се знае от половината компания — продължи той. — Така се сдобих с нея и аз самият.
— Но не мислиш ли, че е вероятно убиецът да е някой сред…
Телефонът на Робин иззвъня повторно. Погледна го: Матю. Отново натисна отказ.
— Не непременно — отвърна Страйк на недовършения й въпрос. — Разбира се, хората, за които е писал, ще са начело в списъка, когато полицията започне разпити. От героите, които разпознах, Лионора твърди, че не я е чела, а също и Катрин Кент…
— Вярваш ли им? — попита Робин.
— На Лионора вярвам. За Катрин Кент не съм сигурен. Как беше онази реплика? „Да те видя в мъки, ще ми достави наслада.“1
— Не мога да повярвам, че жена би сторила това — мигом възрази Робин, като погледна телефона на Страйк, сега лежащ на бюрото помежду им.
— Не си ли чувала за австралийката, дето одрала любовника си, обезглавила го, сготвила главата и бутовете му и се опитала да го сервира на децата му?
— Не говориш сериозно.
— Напълно сериозен съм. Потърси го в интернет. Когато жените превъртят, не знаят граници.
— Бил е едър мъж…
— А ако е била жена, на която е вярвал? С която се е срещал за секс?
— За кого знаем със сигурност, че е чел романа?
— Крисчън Фишър, Рейф, асистентът на Елизабет Тасъл, самата Елизабет Тасъл, Джери Уолдгрейв, Даниъл Чард — те са все герои от книгата, освен Рейф и Фишър. Нина Ласелс…
— Кои са Уолдгрейв и Чард? Коя е Нина Ласелс?
— Редакторът на Куин, шефът на издателството и момичето, което ми помогна да задигна това — отговори Страйк и плесна с длан върху ръкописа.