Мобилният телефон на Робин иззвъня за трети път.
— Извинявай — изрече тя нетърпеливо и вдигна. — Да?
— Робин.
Гласът на Матю звучеше странно задавен. Той никога не плачеше, нито някога преди се бе показвал особено податлив на угризения след скарване.
— Да? — повтори тя, този път не чак толкова остро.
— Мама е получила още един удар. Тя… Тя…
Сякаш асансьор падна в стомаха й.
— Мат?
Той плачеше.
— Мат? — повтори тя настойчиво.
— Тя е умряла — промълви той като малко момченце.
— Идвам — каза Робин. — Къде си? Идвам веднага.
Страйк наблюдаваше лицето й. Забеляза по него вести за смърт и се надяваше да не е някой обичан от нея като някой от родителите или братята й.
— Добре — каза тя, вече изправена на крака. — Стой там. Идвам.
После се обърна към Страйк.
— Майката на Мат е починала.
Тя го чувстваше нереално. Не можеше да повярва.
— Снощи говориха по телефона — каза. Припомни си гримасите на Матю и приглушения му глас отпреди малко и бе изпълнена с нежност и съчувствие. — Много съжалявам, но…
— Върви — каза Страйк. — Предай му съболезнованията ми.
— Да — каза Робин, като се мъчеше да закопчае чантата си с пръсти, несръчни заради вълнението.
Познаваше госпожа Кънлиф още от началното училище. Преметна палтото върху ръката си. Стъклената врата се отвори и бързо се затвори зад нея.
Погледът на Страйк остана прикован към мястото, където бе изчезнала Робин. После го сведе към часовника си. Беше едва девет часът. Развеждащата се брюнетка, чиито изумруди лежаха в сейфа му, щеше да пристигне след малко повече от половин час.
Той вдигна чашите и ги изми, после извади колието, което бе откупил, заключи ръкописа на „Bombyx Mori“ на негово място в сейфа, напълни отново чайника и провери имейлите си.
Ще отложат сватбата.
Не искаше да се чувства доволен по този повод. Извади мобилния си телефон и позвъни на Анстис, който отговори почти веднага.
— Боб?
— Анстис, не знам дали вече не си наясно за това, но има нещо, което трябва да знаеш. Последният роман на Куин описва убийството му.
— Я повтори.
Страйк му обясни. По краткото мълчание насреща, след като бе приключил да говори, отсъди, че информацията не бе достигнала до Анстис.
— Боб, трябва ми копие от този ръкопис. Ако пратя някого…
— Дай ми четирийсет и пет минути — каза Страйк.
Все още фотокопираше, когато пристигна клиентката му брюнетка.
— Къде е секретарката ти? — бяха първите думи, с които се обърна към него с кокетно разиграна изненада, сякаш бе сигурна, че той нарочно бе уредил да са сами.
— Отсъства по болест. Има разстройство и повръща — отговори Страйк и пресече коментари по въпроса. — Да започваме ли работа?
20
Приятел ли е съвестта за стария войник?
Късно същата вечер Страйк седеше сам на бюрото си, а отвън се донасяше шумът от уличното движение, примесен с този на дъжда. Ядеше сингапурски нудли с едната ръка, а с другата съставяше списък. Беше приключил с останалата работа за деня и сега бе свободен да насочи вниманието си изцяло към убийството на Оуен Куин. С изострения си нечетлив почерк нахвърляше нещата, които трябваше да бъдат свършени. До някои от тях стоеше буквата А за „Анстис“ и ако през ума на Страйк бе минало, че може да се приеме за арогантно или нереалистично частен детектив без официален статут в разследването да си въобразява, че има властта да делегира задачи на полицая, водещ разследването, тази мисъл ни най-малко не го обезпокои.
Беше работил с Анстис в Афганистан и нямаше особено високо мнение за способностите на полицейския служител. Смяташе го за компетентен, но лишен от въображение, човек, който разчиташе успешно на установени модели и съвестно вървеше по очевидната следа. Страйк не презираше тези черти — очевидното обикновено беше отговорът и методичната работа — начинът то да бъде доказано. Ала това убийство бе усложнено, странно, садистично и гротескно, инспирирано от литературно произведение и безмилостно в изпълнението си. Беше ли Анстис способен да схване ум, сътворил план за убийство върху зловонната почва на фантазията на самия Куин?