Проклетници, рече си Страйк, като хвърли поглед през рамо, докато колата завиваше зад ъгъла. Някой гадняр от Централното управление на полицията трябва да им бе дал сведение, че той е открил трупа. Нямаше как да е Анстис, който бе премълчал тази информация в официалното съобщение; беше някой от негодниците, които още не му бяха простили заради Лула Ландри.
— Някоя знаменитост ли си? — попита таксиметровият шофьор, докато го разглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Не — отвърна кратко Страйк. — Закарай ме до Оксфорд Съркъс, ако обичаш.
Нервиран от толкова краткия курс, шофьорът измърмори нещо под носа си.
Страйк извади мобилния си телефон и отново изпрати съобщение на Робин.
Имаше 2 репортери пред вратата, като излизах. Кажи, че работиш при Крауди.
После се обади на Анстис.
— Боб.
— Току-що бях причакан пред входната врата. Знаят, че аз съм открил трупа.
— Откъде?
— Мен ли питаш?
Пауза.
— Тъй или иначе, щеше да излезе наяве, Боб, но не съм им го казал аз.
— Да, видях фразата „приятел на семейството“. Искат да изкарат, че съм мълчал пред вас, защото съм гонил публичност.
— Приятелю, никога не бих…
— Добре ще е това да бъде опровергано от официален източник, Рич. Калта полепва, а аз си изкарвам прехраната с тази професия.
— Ще бъде направено — обеща Анстис. — Слушай, защо не дойдеш на вечеря днес? Експертите са готови с началните си изводи, няма да е зле да ги обсъдим.
— Добре, чудесно — отвърна Страйк, а през това време таксито наближи Оксфорд Съркъс. — В колко часа?
Остана прав във влака на метрото, защото да седне, означаваше да се налага отново да стане, а това напрягаше повече болезненото коляно. Докато минаваше през Ройъл Оук, усети телефона да вибрира и видя две съобщения, първото от сестра му Луси.
Бъди жив и здрав дълги години, Стик! ххх
Съвсем беше забравил, че днес е рожденият му ден. Отвори втория есемес.
Здравей, Корморан, благодаря, че ме предупреди за репортерите, тъкмо ги срещнах, още са наобиколили външната врата. До скоро виждане. Рх
Благодарен, че засега денят беше сух, Страйк стигна до къщата на Куин съвсем малко преди десет. На слабото слънце изглеждаше също толкова мизерна и потискаща, колкото при последното му посещение, но имаше една разлика: отпред стоеше полицай. Беше висок младеж, свадливо вирнал брадичка, и когато видя Страйк да върви към него с леко накуцване, свъси вежди.
— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?
— Да, сигурно можеш — отвърна Страйк, отмина го и натисна звънеца. Въпреки поканата на Анстис за вечеря, тъкмо сега не изпитваше никаква симпатия към този млад полицай. — Надявам се дотолкова поне да се справиш.
Вратата се отвори и Страйк се озова лице в лице с длъгнесто момиче с жълтеникава кожа, рошава къдрава кестенява коса, широка уста и простодушно изражение.
Очите й, ясни и бледозелени, бяха големи и раздалечени. Носеше или дълга тениска, или къса рокля, която свършваше малко над кокалестите й колене, и беше обута с пухкави розови къси чорапи, а към плоските си гърди притискаше голям плюшен орангутан. Маймуната имаше ремъчета, прикрепени към лапите, и висеше на врата й.
— Здравей — каза тя.
Полюшваше се леко, като отпускаше тежестта ту върху единия, ту върху другия си крак.
— Здравей — отвърна Страйк. — Ти ли си Орлан…
— Ще ми кажете ли името си, господине? — попита високо младият полицай.
— Да, добре, ако вие ми кажете защо стоите пред тази къща — с усмивка отговори Страйк.
— Налице е интерес от страна на пресата — поясни младежът.
— Дойде един човек — обади се Орландо, — имаше фотоапарат и мама каза…
— Орландо! — повика я Лионора някъде от вътрешността на къщата. — Какво правиш?
Тя се появи забързана в коридора и застана зад дъщеря си, кльощава, с бяло лице, в антична тъмносиня рокля с разпран подгъв.
— О, ти си бил — каза. — Влизай.
Докато прекрачваше прага, Страйк отправи усмивка към полицая, който му отвърна с гневен поглед.
— Как се казваш? — попита Орландо Страйк, щом входната врата се затвори зад тях.
— Корморан — отговори той.