— Не. Но понякога жени почитателки му поднасят какви ли не щуротии — допълни тя, внезапно придобила войнствен вид. — По едно време някаква му пишеше писма и му пращаше снимки, на които беше облечена като една от героините му. Някои от жените, които му пишат, си въобразяват, че ги разбира, заради книгите му. Глупаво, нали? Че там всичко е измислица.
— Много ли от почитателите на мъжа ви знаят къде живее?
— Не — отвърна Лионора. — Но тази може да му е била студентка. Той преподава писателско майсторство от време на време.
Вратата се отвори и влезе Робин с поднос. След като постави черно кафе пред Страйк и чай пред Лионора Куин, тя отново се оттегли и затвори вратата зад себе си.
— Това ли са всички странни неща, които се случиха? — попита Страйк Лионора. — Изпражнението през вратата и жената, която е дошла у вас?
— И още мисля, че ме следят. Високо тъмнокосо момиче със заоблени рамене — съобщи Лионора.
— И това е различна жена от другата, която…?
— Да, онази, която дойде у дома, беше трътлеста. С дълга червена коса. Тази е тъмнокоса и някак прегърбена.
— Сигурна ли сте, че ви следеше?
— Да, така мисля. Виждала съм я зад себе си вече два-три пъти. Не е местна, не съм я виждала преди, а живея в „Ладброук Гроув“ вече над трийсет години.
— Добре — бавно изрече Страйк. — Казахте, че мъжът ви бил разстроен. Какво се случи да го разстрои?
— Имаше голям скандал с агентката си.
— Знаете ли за какво?
— За последната му книга. Лиз… това е неговата агентка, му каза, че е най-доброто, което някога е писал, а ден по-късно го изведе на вечеря и му заяви, че не подлежи на публикуване.
— Защо си е променила мнението?
— Питайте нея — тросна се Лионора и за пръв път показа гняв. — Естествено, че беше разстроен след това. Всеки на негово място щеше да е. Работи над тази книга две години. Върна се у дома побеснял, влезе в кабинета си, награби всичко…
— Кое точно награби?
— Ръкописа на книгата, бележките по нея, всичко, ругаеше като бесен и ги натика в чанта. После излезе и повече не го видях оттогава.
— Той има ли мобилен телефон? Опитвахте ли се да му звъните?
— Да, не го вдига. Никога не го прави, когато хукне така. Веднъж метна телефона си през прозореца на колата — добави отново с онази нотка на гордост от независимия дух на съпруга си.
— Госпожо Куин — каза Страйк, чийто алтруизъм по необходимост си имаше своите граници въпреки казаното на Уилям Бейкър. — Ще бъда откровен с вас. Не вземам евтино.
— А, нищо — отвърна Лионора невъзмутимо. — Лиз ще плаща.
— Лиз?
— Лиз… Елизабет Тасъл. Агентката на Оуен. Нейна е вината, че той замина. Може да приспадне сумата от комисионата си. Той е най-добрият й клиент. Веднъж щом се усети какво е направила, ще иска той да се върне, и още как.
Страйк не придаваше толкова тежест на това уверение, за разлика от Лионора, която изглеждаше напълно убедена. Сложи три бучки захар в кафето си и го изгълта, като се чудеше как е най-добре да процедира. Донякъде му беше мъчно за Лионора Куин, която явно бе свикнала на лошите настроения, нападащи мъжа й периодично, примирено приемаше, че никой не си прави труда да й връща обажданията, и бе уверена, че за единствената помощ, на която можеше да разчита, трябваше да се плати. Ако се оставеше настрана леката й ексцентричност, тя излъчваше свежа искреност и почтеност. И въпреки това той беше безмилостен в решението си да поема само материално изгодни случаи, откакто бизнесът му бе ненадейно стимулиран. Малцината, които бяха идвали при него с техните истории на житейски несгоди с надеждата, че личните му затруднения (подробно описани и преувеличени в пресата) ще го предразположат да им помогне безплатно, си бяха тръгвали разочаровани.
Ала Лионора Куин, която изпи своя чай също тъй бързо, както Страйк кафето си, вече се бе изправила, сякаш се бяха споразумели за условията и всичко беше договорено.
— Ще тръгвам — каза тя. — Не ми се ще да оставям Орландо за дълго. Тъгува за татко си. Казах й, че отивам при един човек, който ще го намери.
Наскоро Страйк беше помогнал на няколко заможни жени да се отърват от съпрузите си, работещи в Сити, които след финансовата криза бяха станали далеч по-малко желани за тях. Някак го привличаше перспективата за разнообразие да върне мъж при съпругата му.
— Добре — каза той, прозя се и бутна бележника си към нея. — Ще ми трябва контакт с вас, госпожо Куин. Снимка на мъжа ви също би ми била полезна.