Матю не бе искал тя да започва постоянна работа при Страйк, към когото от самото начало хранеше подозрение и не одобряваше неговата немотия, живота му на бездомен и професията му, абсурдна според Матю. Откъслечната информация, която Робин носеше у дома — службата на Страйк в Отдела за специални разследвания, цивилното подразделение на Кралската военна полиция, медалът му за храброст, изгубеният му половин десен крак, опитът в сто области, в които Матю — свикнал вечно да е експерт в очите й — имаше малко или никакви познания, не беше изградила мост между двамата мъже (както тя наивно се бе надявала), а напротив, някак беше направила разделящата ги стена по-непреодолима.
Неочакваната слава на Страйк, бързият му преход от провал към успех още повече засилиха враждебността на Матю. Робин осъзна със закъснение, че само бе влошила нещата, като изтъкна на Матю как сам си противоречи: „Не ти харесваше, че е беден и бездомен, а сега не ти харесва, че стана прочут и го затрупват с работа!“.
Ала най-тежкото престъпление на Страйк в очите на Матю, както тя добре знаеше, бе прилепналата дизайнерска рокля, онази, която нейният шеф й бе подарил след посещението им в болницата в знак на благодарност и на извинение, онази, която, след като я бе показала на Матю с възторг и гордост и бе видяла реакцията му, никога не бе посмяла да облече.
Всичко това Робин се надяваше да оправи със среща очи в очи, ала постоянното й отменяне от страна на Страйк бе задълбочило антипатията на Матю. При последния случай Страйк просто не се беше появил. Извинението му — трябвало да мине по заобиколен маршрут, за да се освободи от опашка, пратена му от изпълнен с подозрение съпруг на негова клиентка — беше прието от Робин, посветена в тънките подробности на този особено кървав бракоразводен случай, ала бе затвърдило мнението на Матю, че Страйк е арогантен тип, търсещ си внимание.
Не й бе лесно да убеди Матю за четвърти опит. Времето и мястото бяха избрани от него самия, но сега, след като Робин отново бе осигурила съгласието на Страйк, Матю променяше вечерта. Невъзможно й бе да избегне чувството, че това се правеше с цел — за да демонстрира пред Страйк, че той също има задължения, че той също (Робин нямаше как да не си го помисли) може да разиграва хората.
— Добре — въздъхна тя. — Ще питам Корморан дали в четвъртък е удобно.
— Тонът ти не казва „добре“.
— Мат, не започвай. Ще го попитам, ясно?
— Е, до скоро тогава.
Робин върна слушалката на мястото й. Страйк вече се бе разхъркал на пълни обороти и вдигаше шум като трактор с отворена уста, леко разкрачен, със стъпала, залепени за пода, и все така скръстени ръце.
Тя отново въздъхна, докато гледаше спящия си шеф. Страйк никога не бе показвал неприязън към Матю, не бе го коментирал по никакъв начин. Матю беше този, на когото Страйк беше трън в очите, и който не пропускаше случай да посочи как Робин би могла да печели далеч повече, ако бе приела някоя от другите предлагани й служби, преди да реши да остане при някакъв недодялан частен детектив, затънал в дългове и неспособен да й плаща колкото заслужава. Животът й у дома значително би се облекчил, ако Матю започнеше да споделя мнението й за Корморан Страйк, да го харесва, дори да го цени. Робин беше оптимистично настроена: тя ги харесваше и двамата, защо пък те да не се харесат взаимно?
С рязко изхъркване Страйк се събуди. Отвори очи и примигна насреща й.
— Хърках — отбеляза и избърса устата си.
— Не много — излъга тя. — Кажи, Корморан, имаш ли нещо против да преместим пийването от петък за четвъртък?
— Пийване ли?
— С мен и Матю — поясни тя. — Нали помниш? В „Кингс Армс“ на Роупъл стрийт. Записах ти го на листче — изрече с малко насилена веселост.
— Да — отвърна той. — Вярно, в петък.
— Не, Мат иска… Той не може в петък. Може ли да го преместим за четвъртък?
— Да, добре — отговори й, замаян от изтощение. — Май ще се опитам да поспя малко, Робин.
— Добре, ще направя отметка за четвъртък.
— Какво ще има в четвъртък?
— Срещата за по питие… О, няма значение. Върви да спиш.