— Разбира се — каза Би Джи. — Как го искаш?
Белите му зъби проблеснаха в тъмнината.
— Черно като катран и по-горещо от ада.
Би Джи го тупна приятелски по рамото и се разсмя.
— Все повече и повече те харесвам, момчето ми. Хайде, скъпа, уморен съм.
Една се надигна от стола.
— Катлийн, ти познаваш лагера най-добре. Ерик ще прекара следващите няколко дни с твоята група, ще наблюдава децата и заниманията им, ще опознава и лагера. Някакви проблеми?
Последва неудобна пауза, нарушавана само от щурците наоколо. Катлийн беше стресната от мисълта през следващите дни да бъде следена отблизо както от камера, така и от оператора зад нея.
— Катлийн? — Обезпокоеният глас на Една проряза тъмнината.
— Не, няма проблеми, защо да има… Опитвах се да измисля, някои интересни неща, които бихме могли да направим.
— И аз помислих за това — обади се Ерик. — Написал съм много свободен сценарий. В колата е. Ела с мен, за да ти го дам веднага. Сутринта ще можем да поговорим за възможността да изпълним на практика предложенията ми.
— Ето една добра идея! — възкликна Би Джи. — А сега е време за нас, старците, да си лягаме. Една?
— Окей. Лека нощ.
— Лека нощ — отговориха едновременно Катлийн и Ерик.
Възрастната двойка потъна в тъмнината. Тук, на върха на планината, нощта беше истинска — естествена и чиста. Тъмното й кадифе не се нарушаваше от градски светлини, във величествения небесен купол не се врязваха надменно високи сгради. Небесният свод беше обсипан със звезди, за съществуването, на които човекът от града лесно забравяше, тъй като не ги виждаше — изкуствената светлина на обкръжението му го отдалечаваше от тях.
Катлийн кипеше вътрешно, но внимаваше да не достави допълнително удоволствие на Ерик Гуджонсън, като му покаже, че е успял да наруши вътрешното й равновесие. Вървеше до него със сигурни стъпки по познатите пътеки и едва потисна смеха си, когато го чу да ругае приглушено, след като бе ударил главата си в нисък клон. Сега той носеше и камерата, и триножника, но за нейна голяма изненада, дишането му остана равномерно. Беше привикнал очевидно на този товар. Само да почака, докато утре приложи в действие някой от плановете си! Те достатъчно бързо ще докажат кой е наистина здрав и силен.
— Ще отворя вратата на колата, за да имаме малко светлина — каза той и добави: — Мисля, че сценарият ми е тук някъде. — Освободи капака и внимателно постави камерата си в подплатената й кутия.
Изправи се и се обърна с лице към Катлийн. Преди тя да разбере какво смята да прави, той постави ръце на гърба й и я притегли към себе си. Наведе глава и леко я докосна с устни. После я целуна силно и бързо.
Катлийн беше ужасена.
— Какво, по дяволите, мислите, че правите?
— Очевидно е какво — въпросът е излишен.
— Нито ми е приятно, нито ми е интересно, господин Гуджонсън. И ако този видеофилм не е от такова голямо значение за лагера, ще ви изпратя веднага да си опаковате багажа и да се махате оттук. Но за съжаление така, както са поставени нещата, съм принудена да работя с вас.
— Точно това си и мислех.
— Къде е този проклет сценарий?
— Няма такъв. Излъгах, за да те отведа сама в тъмната гора.
Катлийн му обърна разярено гръб и закрачи обратно в тъмнината.
Гласът му долетя до нея като подигравателно предизвикателство — или сладко обещание:
— Ще те видя утре сутринта, Катлийн.
Трета глава
Началото на следващия ден не изглеждаше обещаващо. Катлийн не беше спала добре и настроението й не се оправи, когато отиде на закуска и откри, че Ерик е вече там. Той се усмихваше, дразнеше децата, флиртуваше с възпитателките и изглеждаше отпочинал и жизнерадостен.
Катлийн обичаше домашно приготвените бисквити, които се топяха в устата, въпреки че обикновено не закусваше редовно. Тази сутрин обаче любимите й лакомства имаха вкус на тебешир, който дъвчеше механично и промиваше с капучино. Миризмата на прясно препечен бекон и бъркани яйца съвсем не възбуждаше апетита й. Като че ли само за една нощ целият й свят се бе преобърнал наопаки. Вината беше на Ерик Гуджонсън и тя го ненавиждаше. Беше напуснала работата си, за да избяга от натрапването на мъж с прекомерно самочувствие. Сега й се струваше, че Дейвид Рос не е нищо повече от любител в сравнение с Гуджонсън.
Само в най-тайните кътчета на ума си признаваше, че не беше останала равнодушна към внезапната му целувка. Беше бърза, почти игрива, но нежна. Когато усети устните му, удоволствие прониза гърдите й, прониза я надолу до самия й център и остави зад себе си незадоволено очакване като разтворена рана…