Но колкото и да се беше променил всеки от тях, едно съществено нещо се беше запазило. Той все още я желаеше толкова силно, колкото я беше желал и в онези романтични дни. Но трябваше да признае, че и копнежът му за нея се бе променил. Новата му сила го изпълваше с тревога. Желанието му се беше превърнало в нужда. Нейното одобрение му беше необходимо, за да запази вътрешното си равновесие. Положителната й оценка за работата му беше много по-ценна за него от парите, които печелеше. Желаеше тялото й, както един мъж можеше да желае жена, но искаше и нещо повече от това… Понякога — много често — се улавяше, че копнее да го докосва така, както докосваше Терън. И отказваше да повярва, че никога няма да познае разтърсващата всеотдайност на това докосване…
Тя му принадлежеше. Побесняваше при мисълта, че друг има нрава над нея. Беше негова, както беше негов и синът му. Никой…
— Ерик? — гласът й беше напрегнат.
Осъзна, че лицето му сигурно е отразило част от бурята в душата му и бързо го превърна в непроницаема маска. Никога няма да допусне Катлийн да разбере какво голямо значение има за него. Твърде често го беше правила на глупак.
— Дойдох да ти кажа, че направих справка с метеорологичната станция — изглежда, очакват ни поне двайсет и четири часа буря. Обявих утрешния ден за почивен. Няколко души вече ми дадоха идеите си, но… — Сви красноречиво рамене и се усмихна. — Аз съм шефът тук и аз решавам.
— Добре ли вървят нещата? Харесваш ли това, което правиш?
Очите му заискриха от вълнение както винаги, когато говореше за работата си.
— Да-а. Започнах да… — спря, без да довърши изречението си. Искаше му се да я покани в стаята си да изгледат заедно готовите снимки. Потисна изкушението в последния момент. Не искаше да бъде в една стая с нея, да чувства присъствието й в тъмнината и да няма право да я има… Това го подсети за още нещо.
— Обажда ли се у вас?
— Телефонирах преди две вечери — всичко е наред. Смятам да се обадя отново сега. Терън… — спря внезапно.
— Да? Какво?
— Има нов зъб — съобщи му гордо Катлийн. — Тук. — Отвори уста, за да му посочи точното място.
— Наистина ли? — Ерик се засмя. — Това момче скоро ще започне да яде бифтеци.
— Но той вече яде — засмя се и Катлийн.
— Така ли?
— Смлян бифтек, разбира се.
— О, да. Знам толкова малко за бебетата… — каза това тихо, но думите му и тъгата зад тях увиснаха между нея и него.
Катлийн отклони погледа си от Ерик и прошепна:
— Да, така е.
Настъпи тишина, прекъсвана само от равномерното плющене на дъжда.
— Ако ми дадеш ключовете си, ще откарам колата ти до паркинга.
— Благодаря — Катлийн пусна ключовете на колата в протегнатата му ръка, без да я докосне.
— Почини си утре, в това време какво друго може да се прави?
— Прав си.
Той кимна, обърна се, отвори вратата и се впусна в проливния дъжд навън.
Катлийн най-сетне прибра дрехите и аксесоарите към тях в съответните кашони. Беше станало време за вечеря в ресторанта. Помисли си дали да не поръча да й донесат яденето в стаята, но реши, че това ще привлече много повече вниманието към нея, отколкото ако отиде на вечеря и се опита да прикрие лошото си настроение. Нямаше сили да издържа повече Ерик, да бъде толкова близо до нея физически и същевременно така далече. Това беше истинско мъчение, на което не искаше да се подлага.
Облече се, отиде в ресторанта и се присъедини към три от момичетата. Когато приключи с вечерята, извини се и се прибра в стаята си, където се опита да гледа някакъв телевизионен филм.
Опита се да се убеди, че депресията й се дължи на умора и си легна рано, но след като се мята неспокойно известно време в леглото, реши да се поразходи малко по кея. Може би това ще я умори и разсее достатъчно, за да може да заспи.
Облече спортно комплектче от хавлиен плат и тръгна боса към кея. Заобиколи басейна и се отправи по сенчестите алеи към крайната си цел. Кеят се простираше навътре в океана над кристалночиста вода. Дъждът беше спрял за момент, но над главата й все още се търкаляха тежки облаци, през които от време на време надзърташе бледата луна.
Видя Ерик в един от кратките лунни проблясъци — точно когато се обърна, за да се прибере в стаята си. Той лежеше на одеяло много близо до водата — тя се пенеше почти в краката му.