Нямаше начин да сбърка фигурата му. Можеше да я познае и в най-тъмната нощ. Беше по бански и подпрян на лакти, гледаше към водата. Разсмя се високо и Катлийн проследи погледа му, за да разбере какво го разсмиваше така, когато беше съвсем сам.
Но Ерик не беше сам. Тамара излизаше съвсем гола от водата, мократа й кожа блестеше на лунната светлина. Косата й изглеждаше като сребърен шал, надиплен върху раменете и гърба й.
— Не се ли страхуваш да не настъпиш морски таралеж? — извика й Ерик.
— Ако стъпя на някой, ти ще ми се притечеш на помощ.
Гласовете им се носеха спокойно над водата — очевидно беше, че изключваха друго присъствие тук.
— Да, да — ти си мислиш, че ще дойда — каза Ерик. — Твърде съм отпуснат и мързелив, за да го направя.
Звънливият смях на Тамара достигна до Катлийн като звук от счупено стъкло.
— Знам как да те накарам да се опънеш като струна.
— Хайде, опитай — предизвика я той.
Тамара вече стоеше над него — от нея върху тялото му се стичаше вода.
— Това е най-хубавата част от представлението — каза тя и се отпусна на одеялото до Ерик.
Катлийн не можеше да понесе повече гледката пред очите си. Затича с несигурни крака към стаята си.
— Трябва да уволня веднага тази кучка! — крещеше тя на стените. — В края на краищата аз съм госпожа Кирчоф и аз отговарям за всичко, нали? Не представям ли тук Сет? А Сет нае Ерик. Ще отида още сега при тях и ще я уволня. — Но когато се обърна и дори постави ръка на топката на вратата, решителността й се изпари. Не искаше да се върне на плажа — знаеше какво ще види. И няма да уволни Тамара. Няма да достави удоволствие на Ерик, като му покаже, че го ревнува.
Без да мисли за последствията, влезе в спалнята си и изтегли един от куфарите от полицата на гардероба. Започна безразборно да хвърля дрехи в него. Когато сложи всичко, от което можеше да има нужда, излезе от стаята и се отправи към фоайето на курортния комплекс. Навън отново започна да вали като из ведро.
— Искам да си тръгна оттук тази вечер. Какви полети има сега?
Сънливият нощен дежурен се почеса озадачено по главата.
— Не знам… Чакайте да проверя… Времето… — гласът му се проточи многозначително. — Сутринта ще можете да се качите на самолет за Сан Хуан. Излита в седем сутринта. Но в това време…
— Може ли някой да ме закара още сега до летището? Ще чакам там.
— Може, госпожо, но защо не…
— Къде е шофьорът на лимузината? — запита тя със заповеднически тон.
— Беше в бара преди…
— Благодаря ви. Аз съм от групата на господин Гуджонсън. Ако той поиска да влезе в стаите ми, преди да съм се върнала, можете да му дадете ключ.
Намери шофьора, който остави със съжаление и мърморене недопитото си питие — за да закара някого на летището, когато там няма никакъв самолет, както с право вметна той.
Прекара в пустата сграда цялата нощ. Сутринта изчака търпеливо обявения полет и беше благодарна, когато той закъсня с не повече от четиридесет и пет минути. Все още валеше проливен дъжд.
Полетът до Сан Хуан беше много неприятен и Катлийн тръпнеше от страх — струваше й се, че самолетът може всеки момент да падне в океана. Пуерто Рико не беше главната й цел — беше прекалено оживен град за сегашното й настроение. Търсеше уединение. Поиска информация в някаква будка на летището.
— Можете да опитате в Чъб Кей — частно островче със сравнително малка курортна площ — осведоми я жената в будката. — Островът е все още красив и уединен и отговаря на желанието ви.
— Как да стигна дотам? — запита Катлийн.
— Има само един полет дневно и той е след — направи справка с разписанието — двайсет минути.
Катлийн изтича до гишето за билети. Сърцето й се сви, когато видя самолета. Беше наполовина по-малък от този, с който беше дошла дотук. Всеки път, когато видеше самолет, пред очите й се появяваше и огромният самолет с Ерик в утробата му… виждаше го да се засилва по пистата — и пред нея заиграваха пламъците на онова ужасяващо сблъскване… Оттогава никога не се беше чувствала добре в самолет. Особено в дъждовни дни и нощи.
Какво ли щеше да се случи, ако със самолета на Ерик не се беше случила тази страхотна беда? Дали щеше да се върне същата вечер, както беше обещал? И вероятно докато вечерят, щяха да говорят за Боб и Сали — кой знае?
Когато се качи на самолета, в сърцето й лежеше тежката сянка на съжалението. За неин късмет полетът беше кратък и тя скоро си нае стая в курортния комплекс на острова. За да бъде сигурна, че никой и нищо няма да я безпокои, взе си бунгало, настрана от главната сграда.