Той постави камерата си на безопасно място върху суха и плоска скала под сенчесто дърво. Дъхът й замря при вида на тялото му. Килимът от къдрави руси косми, който покриваше гръдния му кош, надолу преминаваше в копринена ивица, която изчезваше в ниско разположения колан на сините му бански. Мускулестите му стройни крака бяха загорели, както останалата част от тялото му, а това изтъкваше златото на русите му косми по тях.
— Трябваше да сменя лентата и да си облека бански.
— Ще влизаш ли във водата?
— Да. Не мога да издържа на изкушението. Едва не се стопих там, горе — посочи стръмния хълм, който бяха изкачили сутринта.
Когато Ерик влезе във водата, Катлийн се отпусна на брега. Той играеше по-грубо с момчетата, беше деликатен с момичетата, но никого не лиши от внимание. Не бе забравен дори Джейми, който цял ден вървеше по петите му като влюбено кученце.
Докато Ерик и децата лудуваха във водата, Катлийн прокарваше пръсти през косата си и почти я беше изсушила, когато видеооператорът най-после реши, че трябва да излезе на брега.
— Ако остана твърде дълго във водата, ще имам нужда от повече витамини — прошепна той и се отпусна на гръб до нея. Кожата на стомаха му се опъна стегнато и образува дълбоки кухини под ребрата. Гърдите му тежко се вдигаха и падаха, докато се мъчеше да урегулира дишането си.
Катлийн се засмя.
— Ти издържаш на натоварвания с лекота — и преди да разбере защо прави това, си призна: — Днес се опитах да те накажа, като те преуморя.
Той се обърна настрани и погледна към нея с пронизващите си сини очи. Тя не издържа и отправи поглед към плискащите се в реката деца.
— Защо? — запита той тихо.
Не се усмихваше. Катлийн разтръска все още влажната си коса.
— Не знам. Може би защото изпитвам инстинктивно отвращение към всеки, който следва хората с камера на рамо, като че ли се опитва да ги хване в някакво компрометиращо положение. Класифицирах те като циник, който търси някакви скрити мотиви зад нашата програма. Лагерът е организиран от църквата и се поддържа главно с частни дарения. Една и Би Джи получават много малки заплати за труда си. Всяка есен и пролет приемат тук групи за професионални срещи, събирания и прочие. Парите, които осигуряват от тези дейности, се влагат директно в издръжката на лагера. Те приемат този летен лагер за деца — сираци като своя лична мисия, но са открити и за критика. Предполагам, че те възприех като ловец на вещици там, където ги няма.
За нейна изненада, той се разсмя.
— Няколко години по-рано щеше да имаш право да мислиш така.
— О?
— Да, така е. Бях циник. Мислех, че светът и всичко в него вони. Знаех отговорите на въпроса как могат да се оправят нещата, но не исках да ги споделям с никого. Това би ме смъкнало на същото ниско ниво, на което бяха всички останали идиоти, поставили си за цел да намерят изход от несправедливостта в света — присмя се горчиво на себе си и прехвърли няколко малки камъчета от едната в другата ръка.
— Защо си бил толкова ожесточен към света? — запита Катлийн. — Аз имах извинение да приемам нещата по този начин. Отнеха ми родителите.
— Точно там е същността на въпроса. Нямах извинение. Според мен реагирах по този начин преди всичко от незрелост и скука. Бях прекрасен пример на моето егоистично поколение. Ако целият свят се беше ориентирал към самоунищожение, то аз бях решен да му покажа, че не ми пука ни най-малко дали ще отиде като едно цяло в ада или не. Ще се грижа само за Номер едно, т.е. за себе си.
— Какво те промени? Въпреки, че не съм много сигурна дали все още не си надут самовлюбен пуяк — добави тя.
Разсмя се на последната й забележка, но после продължи замислено, със сериозен тон:
— Бях изпратен до Етиопия в командировка. Прекарах там шест месеца. Отидох убеден, че целият свят е грозен и отблъскващ.
— И там откри още по-голяма грозота?
— Не — каза той тихо. — Открих красота.
Тя поклати объркано глава.
— Не…
— Нека да обясня. Ако мога, разбира се. Един ден бях в лагер за бежанци. Господи, Катлийн, и да искаш, не можеш да си представиш нищетата и мизерията, която виждах. Бяхме безпомощни… Просто няма начин да се опише ужасът на разложението… — Прекара ръка над очите си, като че ли в неволно желание да изтрие спомена от видяното тогава. — Снимах бежанците и в окуляра на камерата си забелязах млада майка с бебе. Бяха минали всички възможни критични нива на глада, наистина плачевна гледка, само кожа и кости. Но без да забележи, че я наблюдавам, жената изстиска последната капка мляко от плоската си гръд и постави зърното й в устата на детето. По лицето й се стичаха сълзи. Детето протегна ръчичка и докосна леко бузата й. Сякаш знаеше, че това беше последното, което тя можеше да му даде и й благодареше.