— Красива си, Катлийн.
— Не — поклати отчаяно глава. — Не, не съм. — Копнееше да облекчи сърцето си от тежкото бреме на вината, да му каже колко грозна всъщност беше, но знаеше, че няма право, че това само ще увеличи мъките му.
Не можеше да се пребори с физическата му болка, но поне нямаше да поеме отговорността и за емоционалната му смърт.
— Да, красива си. Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал — затвори очи и пое дълбок, разкъсан дъх, който я ужаси. Но той отново я погледна. — Катлийн, погрижи се за Хейзъл заради мен. Тя няма никого на този свят, освен теб и Терън. Ще има нужда от теб. Помогни й. Тя не е силна като теб.
Катлийн беше готова да му обещае всичко. А това беше едно обещание, което никога нямаше да има възможност да изпълни. Помощта й беше последното нещо, което Хейзъл можеше да поиска от нея. Сет ще си отиде от този свят, сляп за омразната същност на сестра си, но Катлийн нямаше намерение да разруши нито една от илюзиите му в този живот, който напускаше.
— Обещавам — каза тя.
Сет въздъхна с облекчение.
— Как е Терън?
— Чудесен е. Днес произнесъл «кученце». Алис ми каза.
— Той е чудесен син. Бих искал да можех да го видя поне още веднъж… — взе ръката й в своята и я стисна с малкото сила, която му беше останала. — Той беше мой, нали? За краткото време, през което живях с него, той беше мой син.
— Да — каза тя с ридание в гласа. — Да, любими мой, той беше твой.
— Не мога да ти кажа колко щастлив ме направихте вие двамата. През изминалите две години се почувствах отново мъж — мъж със съпруга и син. Благодаря ти, Катлийн.
— Скъпи мой, аз трябва да ти благодаря — по бузата й се отърколи сълза и той я хвана с върха на пръста си. — Сет — замоли се тя. — Не ме изоставяй. Ще бъда толкова самотна без теб…
Той се усмихна с нежна, ласкава усмивка.
— Няма да бъдеш дълго време сама — преди да може да го попита какво иска да каже, той продължи: — Ако бях цял и силен, щях да се боря с всичко и с всекиго за теб, Катлийн. Но не съм. Много съм уморен. Обичай ме достатъчно, за да ме оставиш да си отида.
— Обичам те, Сет, обичам те много.
— Остани с мен тази нощ.
— Ще остана. Ще стоя до теб толкова дълго, колкото ти поискаш.
— Искам те за вечността — прошепна той и красивите му устни се извиха отново в нежна усмивка. Намери сили да докосне още веднъж бузата й. — Катлийн, ти си моята най-най-скъпа любов… — И затвори очи.
Поне веднъж съдбата прояви благосклонност към Сет. Той умря точно както искаше — безболезнено, в съня си, отнасяйки със себе си във вечността лицето на Катлийн…
Ерик следеше с очи дребната фигура, която вървеше подир покрития с цветя ковчег — вървеше сама, въпреки че Джордж и Елиът я следваха отблизо. И Хейзъл вървеше до нея, но на разстояние.
За членовете на семейството край гроба бяха осигурени столове. Останалите стояха струпани наоколо и гледаха близките на Сет Кирчоф, които заемаха местата си, за да изслушат думите на равина.
Изглежда бледа и слаба, помисли си Ерик. Бе облечена в семпла, права черна рокля без бижу по нея. Косата й беше стегната в кок на тила й. Не носеше шапка и воал, каквито си беше сложила Хейзъл.
Катлийн седна, придърпа долния ръб на роклята си под коленете и изправи гръб. Позата й говореше за твърдост и душевна сила. Независимо от оживения коледен сезон, магазините на Сет Кирчоф бяха затворени, за да могат служителите на Сет да дойдат на погребението му. С поведението си Катлийн им даваше пример, Ерик знаеше това. Сет би искал всички да се държат смело и с достойнство.
Терън, разбира се, не беше с нея. Както и Алис. Проповедта на равина беше кратка и прочувствена. Когато свърши, Катлийн стана да приеме съболезнованията на хората, които се струпаха около нея. С ведро спокойствие и грациозност тя подаваше ръка, приемаше целувки по бузата, успокояваше онези, които не можеха да сдържат сълзите си. Клеър Ларчмънт, вярната секретарка на Сет, беше неутешима.
Господи, каква жена, мислеше си Ерик, докато следеше с поглед Катлийн, която се опитваше да успокои Клеър. Какъв смел малък войник. Беше толкова красива… Беше оставила знака си върху него — знак с трайността на петно по рождение… Никога нямаше да може да се освободи от нея. Знаеше, че трябва да й даде време. Но сега вече нямаше причина да не се съберат и да заживеят заедно. Тя, той и синът им. Искаше това повече от всичко друго на света.
До края на живота си щеше да бъде благодарен на Сет, че се погрижи за тях вместо него. Малко мъже можеха да направят това с такава любов и така безкористно. Преди всичко — и въпреки всичко — Сет Кирчоф беше един достоен за уважение човек. Ерик съжаляваше, че не можа да се върне навреме, за да каже на Сет как се прекланя пред величието на характера му. Колкото и кратко да беше приятелството им, той си даваше ясно сметка тук, пред гроба му, че Сет ще му липсва.