Бялата му трикотажна риза бе просмукана от пот, а овлажнената коса — залепена за челото му, но когато присви очи в усмивка, силата на чара му отново я покори.
— Как мина денят ти? — запита той.
— Прекрасно. А ти липсваше на децата — и на мен, дявол да го вземе, призна тя в себе си. — Как мина ездата?
— Известно време не ми беше лесно, но после му хванах цаката — изглеждаше възхитително скромен.
Настойчивият му поглед я смути — знаеше много добре, че изглежда на не повече от дванайсетгодишна, с коса, вързана на две опашки, къси панталонки и спортни обувки. Дали той си спомня случилото се снощи? Едва изрече този въпрос към себе си и очите му се спряха на устните й и сякаш замряха там. Да, спомняше си, и то добре. Катлийн почувства, че се изчервява под силния си загар.
— Как се справи с камерата? — запита го тя с любопитство.
Ерик се засмя, зъбите му проблеснаха на почернялото лице.
— Тя язди на седлото пред мен.
— Много хитро.
— Научих се да импровизирам — засмя се отново. Какво беше онова там под мустаците му — трапчинка? — Колко време ти е нужно да се приготвиш? — смени той внезапно темата.
— Все още ли искаш да отидем? — попита тя. — Не сме длъжни да ходим, знаеш това.
— Знам. Но искам да отида — наведе се към нея и прошепна: — Защо, мислиш, изявих желание да участвам в тази проклета екскурзия? Знаех, че не мога да бъде с теб през целия ден в очакване на вечерта и да държа ръцете си настрана като добро момче. Доколкото разбирам, програмата на лагера не включва обучение по любов, нали?
Какво стана с онези внимателно подбрани и многократно репетирани думи? Къде се скриха всички онези епитети, които й звучаха така добре и на място? Солидната логика се разпадна и на нейно място се утаи приятна възбуда. Езикът й отказа да действа, още по-малко да произнесе запаметения наизуст хаплив отказ със съответното възмущение.
Нямаше сили да срещне погледа му. Той я изпълваше с неясна тревога и неспокойствие, хипнотизираше я. Зелените й очи се отправиха към дърветата, към пилона със знамето, което висеше унило в горещия следобед, към лагерниците и възпитателите им наоколо, които уморено се прибираха в бунгалата си.
— Около час?
Хвана къдрица от косата й между два дълги гъвкави пръста. Опъна я леко, преди да я постави ласкаво зад ухото й.
— Четирийсет и пет минути — прошепна дрезгаво, преди да се обърне на пети и да се отправи към бунгалото си.
Мислите й лудееха бясно в главата й, докато бързаше към своето. Какво ще облече? Тук нямаше нищо подходящо! Помисли с копнеж за гардероба си в Атланта — пълен с модни рокли, великолепни обувки и богат избор на аксесоари. Благодарение на работата й не й беше трудно да се снабдява изгодно с всичко това.
Сега се вторачи с отчаяние в тесния си гардероб и простена вътрешно. Памучната щампована рокля — шемизета или муселинената рокля с дълбоко деколте без ръкави? Прехапа устни в нерешителност. Щампата беше мека, простичка и приятна. Както и безопасна. Роклята без ръкави беше мека, семпла и секси. Не толкова безопасна. Продължи да се колебае и след душа.
Най-сетне смъкна деколтираната рокля без ръкави от закачалката. Муселинът легна на тялото й като лек облак. Корсажът беше скроен като камизола. През голите й рамене минаваха поръбени с дантела презрамки с ширина около 3 сантиметра. Двете части на предницата се замятаха една върху друга и се закрепваха от всяка страна с две редици перлени копчета, които завършваха на талията й. Така върху гърдите й лягаха два слоя прозрачна тъкан. Полата на роклята беше богато набрана, но тя си сложи къс комбинезон и кремави пликчета като слаба защита срещу прозрачността на плата. Морскозеленият цвят на роклята подчертаваше цвета на очите й и подсилваше медно кайсиевия нюанс на кожата й.
Плъзна босите си крака в единствения чифт сандали с високи токчета, които беше донесла тук. Не обичаше да носи чорапогащи в летните горещини, но беше обръснала краката си гладко и сега ги намаза с лосион, който омекоти кожата й и ги направи приятни при допир.
Вдигна косата си нагоре в кок на върха на главата си и я закрепи там с дълга златна шнола, украсена с черупка на наутилус. Постави в пробитите си уши малки златни обеци. Когато Ерик почука на вратата, вече си слагаше парфюм «Митсуко».
Ръката й инстинктивно подскочи към основата на врата, където пръстите й почувстваха бързото туптене на сърцето й. Престани с това — заповяда си тя. Беше много по-нервна от времето на първата си среща с един млад мъж още докато живееше в сиропиталището.