Все пак успя да убеди непослушните си крака да пресекат стаята, фигурата на Ерик запълваше отвора на вратата на фона на сгъстяващия се навън сумрак.
— Здравей! — каза тя с престорена небрежност.
Той не направи опит да прикрие чувствата си. Устата му остана отворена под смешен ъгъл, докато смаяните му широко разтворени очи поглъщаха тялото й.
— Това същото момиче ли е, което само преди час беше с коса, вързана на две опашки отзад?
— Преди четирийсет и пет минути — коригира го тя шеговито.
Лицето му възстанови нормалния си израз и той я дари с ослепителната си усмивка, от която й се завиваше свят. Досега го беше виждала облечен само в дънки. Банският трудно би могъл да бъде приет за облекло. Видът му сега направо спря дъха й. Панталони с цвят на камилска вълна обгръщаха плътно — като собствена кожа — бедрата и ханша му. Двата крачола се пречупваха над лъснати до блясък леки обувки с прецизност, която може да се постигне само при шев по поръчка. Тъмносин блейзър покриваше силните му рамене. Той постави ръце на кръста си и отново я огледа одобрително.
— Вие, госпожице Хейли, сте наистина смайваща личност. Тук — Ерик посочи лагера зад себе си с глава — като нечия красива малка сестричка. Сега изглеждате като красивата… ъъ…
— Какво?
— Няма значение — простена той. — Това, което исках да кажа, можеше да ме вкара в беля. Хайде да тръгваме.
Изведе я през вратата и двамата тръгнаха към блейзъра, паркиран на няколко метра от бунгалото й.
— Надявам се, че познаваш местността. Дойдох тук, като следях с едно око пътя, а с другото — някаква остаряла карта.
Катлийн се разсмя, докато сядаше в колата.
— Познавам я, но за това ми бяха нужни години. Само хората, които живеят в този район, могат да твърдят, че познават добре пътищата наоколо.
— Вярвам им — съгласи се той. — Сега накъде?
Катлийн му даде необходимите упътвания и се отпусна на облегалката, която беше още топла от слънцето. Лек поток въздух от климатичната инсталация скоро промени въздуха.
— Не ми изглеждаш човек, който предпочита кола от този тип — каза тя замислено.
Ерик се разсмя развеселено и посегна към радиото.
— А каква кола би ми отивала според теб? — намери подходяща музика и протегна ръка, докато пръстите му докоснаха голото й рамо и я разтрепериха отвътре.
— Вероятно «Miata». Или може би «Корвет».
Разсмя се отново, този път по-силно. Смехът му беше толкова естествен, така лек, така типично мъжки. Той буквално извираше от гръдния му кош.
— Какво ще кажеш за «Додж»?
— Шегуваш се!
— Не. Тази кола е собственост на телевизионната станция. Фактически, когато съм в Щатите, карам фургон «Додж». Нищо луксозно, никакви матраци, покрити с кожа, никакви рисунки отвън. Но е много подходящ за апаратурата ми — изключително практичен.
— Не мога да повярвам — призна си Катлийн. После, като вдигна коляно на седалката и се обърна леко към него, запита: — Живееш в Сейнт Луис, нали? — Харисънови поне й бяха казали така.
— Да. Чувала ли си някога израза «О и О»?
— Не — поклати тя глава.
— Естествено е, след като не работиш в телевизията. «О и О» е съкращение за притежание и експлоатация. Отнася се за телевизионни станции, собственост на телевизионните мрежи. Според нравилата на FCC всяка телевизионна мрежа може да има пет VHF телевизионни станции. UBC притежава тази в Сейнт Луис. Всъщност това е само един адрес за мен. Обикновено ме изпращат навсякъде, където имат нужда.
— Интересно. Страхувам се, че не знам много за телевизионната индустрия.
— И аз толкова знам — усмихна се той. — Единственото, което мога да твърдя, че познавам, е камерата ми и начинът на работа с нея. Имам желание да снимам истински, не само да предлагам някой и друг кадър за илюстрация на новините. Разглеждам зависимостта ми от тях в момента като обикновено чиракуване. Един ден ми се иска да имам моя собствена продуцентска компания, която да представя на света оригинални търговски реклами, филми, свързани с някои клонове от промишлеността, и други подобни. За съжаление това изисква много голям начален капитал.
— Предполагам, че на ценен служител като теб се плаща добре.
— Така е, но не и прекалено добре. Момчетата на славата са онези пред камерата, а не хората зад нея — показалецът му потупа шеговито върха на нека й. — Сега е твой ред. Не знам нищо за «търговията на дрипи».
Катлийн се разсмя от сърце и се впусна в кратко описание на работата си, но — за нейна изненада — той показа естествен интерес и й зададе интелигентни въпроси, които я накараха да се отпусне в оживен разказ за работата си.