Ерик прекара първия час след пристигането им плътно зад камерата си: катереше се с децата по скалистия хълм, снемаше възбудата от очакваното преживяване, изписана на лицата и в гласовете им, камерата му улавяше възторга им, докато се спускаха надолу по бялата пяна на бързея. Когато реши, че вече не е останало нищо за снимане, върна камерата си в автобуса за сигурност и се съблече по бански. Тялото му беше съвършено. Той се плискаше с децата, крещяха заедно — изцяло се отдаде на насладата от играта с тях, а те, от своя страна, ревностно си съперничеха за спечелване на вниманието му.
Следобед, на открито, възпитателите и Ерик настояха всички да си починат половин час, преди отново да влязат във водата.
Беше около два часът, когато Майк Симпсън се измъкна от реката и се отпусна върху скалистата плитчина.
— Хей, Катлийн, не сме броили децата от обяд. Не мислиш ли, че трябва да направим това сега?
— Прав си — съгласи се тя.
Всички прекарваха така весело, че беше пропуснала тази задължителна подробност. По настояване на Ерик и за радост на децата, и тя се беше спуснала няколко пъти по бързея. Заедно с Ерик, Майк и Патси започнаха проверката — извикваха децата по имена и отмятаха върху списъка присъствието им.
— Някой липсва — обади се тя стреснато, след като прехвърли децата от своята група.
— Все още има деца над бързея — обади се Ерик успокоително.
Но минутите течаха и въпреки че повториха проверката, резултатът беше същият — едно дете липсваше.
— Джейми! — възкликна Катлийн. — Къде е Джейми? — Огледа се, вече изпаднала в паника, като че ли го очакваше да се появи пред очите й само по силата на волята й. — Виждал ли го е някой?
— Хайде да не се паникьосваме — обади се Майк. — Ще разпитам децата и ще разберем кога и къде са го видели за последно.
— Аз ще сторя същото с моята група — предложи Патси.
— Направете го внимателно — няма защо да плашим и децата — предупреди ги Катлийн.
— Да, разбира се — Майк изтича към групата си.
Ерик я погледна:
— Ще проверя в гората на отсрещния бряг. Ти се огледай тук.
— Благодаря. Ерик… — хвана го отчаяно за ръката.
— Знам — каза той с разбиране. — Ще го открием, не се безпокой.
Катлийн отиде до щанда за продажба с отстъпки и запита за Джейми. Никой не го беше виждал. Отиде и до магазина, откъдето бяха наели приспособленията за плуване. Собственикът не беше виждал Джейми, но някой му беше донесъл гума, която бяха открили в реката, спряла в ниско надвиснали клони. Страх обхвана Катлийн. Дали Джейми не беше погълнат от бързата река и отнесен надолу по течението, преди да успее да извика? Той е толкова малък. Можеше да плува, но не много добре.
В главата й се блъскаха безразборно кошмарни картини. Джейми — крещеше вътрешно тя. — Изтича обратно до реката с надеждата, че Майк може да го е открил. Но лицето на Майк беше мрачно като това на Патси, когато и тя се присъедини към тях.
— Катлийн, какво да правим? — попита Майк. За първи път, откакто го познаваше, откритото му лице на вечен оптимист беше напрегнато и имаше следи от стрес.
— Ще трябва да се обадим на полицията. На горските рейнджъри — показваше по-голямо спокойствие, отколкото чувстваше.
И точно тогава Патси извика развълнувано:
— Ето ги!
Катлийн се обърна мигновено и видя Ерик и Джейми да слизат от стръмна скала на другия бряг на реката.
— Благодаря ти, Боже! — шепнеше тя, докато двамата газеха през реката към тях.
Когато се изправиха пред нея, не знаеше дали да притисне детето до себе си, или да му се скара строго. Не направи нито едното, нито другото. Ерик отново пое нещата в ръцете си.
— Хей, Катлийн, погледни какво е намерил нашият малък скаут! — каза той бодро, но с предупреждение в очите.
— Да-а, виж, Кати — изпя с тънкото си гласче Джейми. В ръка държеше камъче, наподобяващо острие на индианска стрела — Ерик казва, че може да е на чероките или някои други индиански племена. Какво мислиш — истинска ли е? Ерик е сигурен, че е истинска. А ти какво мислиш, Кати?
Сериозните кафяви очи погледнаха невинно нагоре към нея и Катлийн беше обзета от силно желание да протегне ръце към слабичкото дребно телце и да го притисне към себе си.
Но знаеше, че това само щеше да стресне и смути детето. Въздържа се и отговори колкото можа спокойно:
— Сигурна съм, че е истинско острие на стрела, но не знам на кое племе е принадлежала. Когато се върнем в лагера, ще прегледаш някоя от книгите на Би Джи — може да откриеш нещо.