Телефони звъняха, пациенти с по-слаби наранявания влизаха и излизаха в непрекъснат поток, вратите на асансьорите се отваряха и затваряха със специфичен съскащ звук, лекари и сестри бързаха напред-назад, но Катлийн не забелязваше нищо. Очите й бяха като залепени за вратата, зад която Ерик може би се бореше за живота си. Ако само можеше да го зърне, може би присъствието й ще предизвика благоприятни промени в състоянието му. Можеше ли да му вдъхне достатъчно сила, за да го изтегли от дупката, в която беше попаднал?
Катлийн усети, че не ще издържи повече и отиде на рецепцията.
— Да? — Сестрата вдигна очи от диаграмата, която разглеждаше.
— Госпожице — Катлийн погледна към картончето с името на сестрата, закрепено към бялата престилка. Поправи се бързо. — Госпожо Пратър? Бихте ли могли… господин Гуджонсън… Беше докаран от летището. Бихте ли могли да ми кажете нещо за състоянието му? Моля ви.
— Роднина ли сте му? — запита госпожа Пратър със служебен тон.
Катлийн трябваше да се пребори с изкушението да излъже — прецени, че това едва ли ще й помогне пред опитната госпожа Пратър. Отправи поглед към покрития със сиви плочки под.
— Не. Ние сме…
— Разбрах — прекъсна я госпожа Пратър.
Катлийн вдигна глава и срещна сиво-сините й очи, които бяха омекнали леко. Поради някаква причина тази млада жена с изумрудени очи и златистокестенява коса, разкъсани дрехи и окървавени ръце трогна сърцето на госпожа Пратър.
— Ще видя какво мога да направя — тръгна към стаята на Ерик и подхвърли през рамо: — Ще донеса антисептик за ръцете ви.
Катлийн погледна ръцете си и едва сега видя, че бяха подути и пурпурни от множеството наранявания по тях, някои от които все още кървяха. Вместо нокти имаше само кървящи пънчета. Кога е станало това? Когато вдигна отново очи, госпожа Пратър беше изчезнала.
Катлийн остана в тревожно очакване до бюрото й. За да се разсее, започна да брои отварянето и затварянето на вратата на асансьора.
— Благодаря ви, добре съм — отговори автоматично тя на запитване на друга сестра дали може да й помогне с нещо.
Най-сетне госпожа Пратър мина през въртящата се врата и се приближи до Катлийн. Подаде й марля, напоена с нещо жълто в средата с много силна миризма.
— Избършете ръцете си с това. Ще смъди много, но трябва да промиете тези открити рани.
— А Ерик? — отчаяно прошепна Катлийн.
— Минал е през рентген и е внимателно изследван. Не са открили никакви вътрешни наранявания или счупени кости.
— Слава богу — прошепна Катлийн и затвори за миг очи, за да преодолее отмалата, която внезапно я обхвана.
— Но — продължи госпожа Пратър — още не е дошъл в съзнание. В кома е и има лоша рана на главата. Направили са му няколко шева. Колкото по-скоро дойде на себе си, толкова по-добре.
Катлийн с мъка задуши вика си.
— Може би ако мога да го видя, да говоря с него…
Госпожа Пратър вече клатеше отрицателно глава.
— Съжалявам, но по-добре за него ще бъде да не правите такива опити в този момент. Сигурна съм, че когато дойде на себе си и състоянието му се стабилизира, лекуващият лекар ще ви разреши да го видите за няколко минутки. Но дотогава ще трябва да чакате.
Катлийн протегна ръка и докосна ръкава на госпожа Пратър.
— Благодаря ви — промълви и се върна на стола си, за да продължи своето бдение.
Здрачът премина в тъмнина, но това не бе забелязано от Катлийн. Автоматично светна осветлението на паркинга пред входа за бърза помощ. Движението по оживената улица пред болницата сега беше една огърлица от ослепителни предни фарове и премигващи червени задни светлини; тя продължаваше да стои неотстъпно на поста си.
Госпожа Пратър минаваше често през въртящата се врата навътре и навън, но всеки път, когато се връщаше на мястото си, поглеждаше Катлийн и тъжно поклащаше глава. Нямаше нужда от думи. Вече знаеше какъв може да бъде въпросът на младата жена.
Госпожа Пратър се беше забавила повече от обикновено и Катлийн погледна с надежда часовника си. Може би този път ще се върне с някакви новини. Точно тогава през външната врата се втурна някаква жена.
Необяснимо защо, очите на Катлийн бяха привлечени от нея. Жената беше дребна, руса и много привлекателна. Съвършените й черти бяха сгърчени от тревога, когато се отправи бързо към бюрото на сестрата. Беше облечена в права памучна пола, която прилягаше до съвършенство на стройното й тяло. Мека памучна блузка покриваше малък, но добре оформен бюст.