Тя постави длани на бюрото и се наведе към сестрата, която за кратко време беше заместила госпожа Пратър.
Гласът й беше леко дрезгав и думите се запрескачаха една през друга в бързината да ги изговори.
— Аз съм госпожа Гуджонсън. Доктор Хамилтън ми телефонира за Ерик Гуджонсън. Доктор Хамилтън знае, че ще дойда.
— Разбира се, госпожо Гуджонсън. Влезте тук — сестрата насочи красивата млада жена към въртящите се врати.
Госпожа Гуджонсън се обърна бързо и стройните й крака я отведоха към стаята на Ерик. Вратата се затръшна зад нея.
Известно време Катлийн остана на мястото си, напълно неподвижна. Страхуваше се, че ако помръдне, ще се разпадне на милиони парченца. Кръвта шумеше в главата й, пулсираше в ушите й, които горяха като обхванати от огън. Дробовете й се свиха, изхвърлиха навън запаса й от кислород. Не можеше да върне обратно горчивата буца, която се надигна към гърлото й.
Главата й изведнъж като че ли се изпразни и Катлийн си помисли, че ще припадне. Струваше й се, че ревът на кръвта й в ушите можеше да се чуе от всички наоколо — чудно й беше, че всеки продължаваше невъзмутимо да си върши работата. Не разбираха ли, че тя, Катлийн Хейли, умира? Сега, в този момент. Бяха свидетели на бавната, агонизираща, мъчителна смърт на една душа. А никой не виждаше. Никой не го беше грижа.
Трябваше да се махне оттук.
Отново беше обичала — и загубила. Да, пак беше имала куража да обича, но сега знаеше, че Ерик ще я изостави — точно както бяха направили родителите й. Само че тя няма да бъде наоколо да му разреши да направи това. Ще си отиде, преди да се стигне дотам.
Катлийн се изправи внимателно, като се надяваше, че няма да се разпадне на части и да изчезне като облаче пара. Стигна до бюрото на сестрите, взе празна бланка от рецепта, написа името на Ерик на нея и с треперещи пръсти я пъхна в златния пръстен на ключодържателя му с ключовете на колата, който постави на място, където госпожа Пратър веднага щеше да ги забележи.
Когато се обърна, се блъсна във висок, едър рус мъж, който бързаше към бюрото. Тя наведе глава — не искаше никой да види сълзите, които пълнеха очите й и се стичаха по лицето й.
Минути по-късно бързите леки стъпки на госпожа Пратър отразиха приповдигнатия й дух. Привлекателният господин Гуджонсън беше дошъл на себе си, беше разпознал брат си и снаха си, беше говорил с тях. После беше попитал за една жена на име Катлийн.
За сестрата нямаше и следа от съмнение коя трябва да е тази Катлийн. След разрешението на лекаря госпожа Пратър се беше завъртяла на пети и с бърза крачка се отправи към приемната.
Но хубавата млада жена с изпълнените със сълзи изумрудени очи и златистокестенява коса, раздрани ръце и тревожно, изпълнено с обич лице, беше изчезнала.
— Щяхте ли да ми кажете къде е, ако знаехте? — В гласа на Ерик се чувстваше гняв и ярост. Очите му присвяткваха от дълбоките вдлъбнатини, в които бяха потънали. Край стегнатата му уста и уморените, зачервени очи се бяха пръснали малки бръчици от изтощение и безпокойство. — Ще ми кажете ли, по дяволите? — Той удари с юмрук по масата от борово дърво.
— Ерик, успокой се и престани да ни крещиш — Би Джи се опита да нормализира обстановката. — Вече ти казахме, че не знаем къде е Катлийн и наистина не знаем. И ние се безпокоим за нея, както и ти.
— О… — Ерик изруга невъздържано с глас, побрал цялото отчаяние и безнадеждност в света. Отпусна се на фотьойла и покри лице с ръцете си.
Идваше за втори път през последния месец в Маунтин Вю, за да моли Харисънови да му кажат нещо за Катлийн. И двата пъти те му се бяха заклели, че не знаят нищо.
Беше лежал в онази проклета болница две седмици, без да може да се помръдне и да се опита да разбере какво се беше случило с Катлийн. Когато дойде на себе си и запита за нея, една медицинска сестра му каза, че жена, отговаряща на описанието му, е била в болницата, но после си отишла. Беше като луд от тревога и се наложи да му инжектират успокоително.
Но когато отново дойде в съзнание, гневът от собствената му безпомощност и чувството на безсилие, допълнително предизвикано от думите, с които Боб и Сали се опитваха да го успокоят, го изпълниха с още по-голямо отчаяние.
— Повтарям, че станалото между нас не беше търкаляне в сеното за една нощ, Боб! — беше изкрещял той на брат си. — Хиляди дяволи, тя не може да изчезне така от живота ми, без да каже нито дума! Може би е ударена по главата, убита, изнасилена или нещо подобно. Това мина ли ви през ума? — продължаваше да крещи той със застрашително изпъкнали вени на превързаните му слепоочия. Сестрите отново бяха извикани да му поставят успокоително, независимо от съпротивата и проклятията, с които ги засипваше.