Когато отново изплува от насилствено наложената му забрава, Боб и Сали бяха с него, напрегнати и стреснати.
— Ерик, оставила е ключовете ти при сестрите с приложена бележка. Не е отвлечена. Напуснала те е най-спокойно и целенасочено. — Боб погледна към жена си за подкрепа, но вниманието на Сали беше насочено към девера й, към когото изпитваше нежна обич.
— Може би… ъ-ъ… — заекваше Боб, — може би си разбрал погрешно… ъъ… чувствата й.
— Махайте се оттук. Вървете, където и да е — не ме е грижа — шепнеше Ерик. — Оставете ме сам.
Обърна им гръб и се втренчи с отчаяние в прозореца с онзи отчужден, горчив израз на лицето си, който запази и през следващите седмици.
Независимо от безразличието, с което се отнасяше към собственото си възстановяване, силният му организъм надделя и той стъпи отново на крака. Престоят му в болницата беше истинско изпитание както за сестрите, които тероризираше, така и за лекарите, които проклинаше с повод и без повод — но се възстанови. Главоболието му от травмата намаляваше с всеки изминат ден, а подутината в началото го болеше, носле сърбеше и накрая престана да напомня за себе си.
Боб и Сали си отидоха, след като бе преодолял първоначалната криза, но при изписването му се върнаха, за да го придружат до Сейнт Луис. Шофираха блейзера му поред, докато той седеше на задната седалка, потънал в тъжни мисли.
От болницата беше телефонирал отчаяно всеки ден на разтревожените Харисънови, беше ги обсипвал с въпроси за Катлийн. Кълняха му се, че не знаят нищо за нея. Твърдяха, че не са я виждали от деня, в който бе тръгнала с него онази дъждовна сутрин.
Беше прочел информацията във вестника за преживяната от него катастрофа и знаеше, че е имал изключителен късмет да остане между живите, докато единадесет пътници и пилотът бяха загинали. И все пак се питаше защо гледа на себе си като на късметлия. Какво щеше да представлява животът му без Катлийн?
Защо бе изчезнала без следа? Та когато си е тръгнала, тя дори не е имала пълна информация за сериозността на нараняванията му, не е било възможно да знае дали ще се възстанови или не! Нещо я беше прогонило от живота му — но какво?
След няколко седмици на безмерно отчаяние в Сейнт Луис отиде в Маунтин Вю. Харисънови отново се заклеха, че не са получили нито дума от Катлийн, освен една написана на ръка бележка, изпратена от Атланта.
Ерик я прочете. Беше само едно кратко съобщение, че е добре и че ще се свърже с Харисънови по-късно. Молеше ги да не се безпокоят за нея, обсипваше ги с извинения, че ги е напуснала посред сезона. И това беше всичко.
Сега това беше второто му безполезно пътуване до Маунтин Вю, където вече се чувстваше дъхът на есента. Въпросът на Една го върна към безизходицата на настоящето.
— Какво откри в Атланта?
Ерик въздъхна и се изправи леко.
Отишла е там веднага след катастрофата. Продала е апартамента си, платила е всичките си сметки, опаковала е багажа си и е напуснала, без да остави адрес. Ходих до универсалния магазин на Мейсън. Вие знаехте ли, че е напуснала работата си там?
— Не — възкликнаха едновременно и двамата, шокирани от новината.
— Напуснала е още в началото на лятото. А всеки път, когато говорехме за работата й, тя създаваше впечатлението, че се връща обратно през есента.
— Тя харесваше работата си, Ерик. Защо ще я напуска?
— Наложи ми се да подкупя една от продавачките, за да открия причините. Оказа се, че един от служителите там е бил доста настоятелен по отношение на нея. Бил е семеен.
— Този факт обяснява нещата. Катлийн никога няма да се свърже интимно със семеен мъж — заяви твърдо Една.
Ерик изсумтя грубо, стана и отиде до прозореца. Когато се обърна отново с лице към тях, всяка пора на тялото му излъчваше гняв.
— Откъде знаеш? Може би тя не е нищо повече от интригантствата, лъжлива малка уличница, която измами всички нас.
— Почакай за миг, млади момко — Една скочи от канапето и се обърна към Ерик, като заплашително размахваше пръст пред лицето му. — Забранявам ти да говориш така за Катлийн. Знаеш много добре, че не е истина. Няма да допусна да говориш по този начин за нея в дома ми.