Выбрать главу

Възвръщаше си моментно загубената увереност. Знаеше, че на вид изглежда стилен и компетентен търговски посредник за закупуване на модно облекло. Лененият й костюм беше лек — както изискваше сезонът, а цветът му — наситено старо злато — подсказваше за края на този сезон. Тясната пола й стоеше съвършено, а късият жакет се омекотяваше от женствеността на кремавата крепонена блуза под него. Кафявите й обувки и отговаряща на цвят чанта бяха от Гучи — беше си ги купила при едно пътуване до Ню Йорк миналата година. Златните обици с форма на халки бяха подходящото бижу за една делова жена. Кестенявата й коса със златисти отблясъци, засилени от цвета на костюма й, беше прибрана назад в лек кок на тила, но женствеността й отново беше подчертана от няколкото естествени къдрици, които се спускаха край бузите й. Беше се гримирала изкусно в цветове, отговарящи на цвета на облеклото й и на собствения й тен.

Погледна към мъжа зад бюрото и на свой ред оцени красивите му черти. Косата му, тъмна и къдрава, покриваше добре оформена глава. Създаваше впечатление на привлекателен, чувствителен човек. Не беше така подчертано мъжествен като…

Престани! Катлийн си заповяда да не губи контрол с мисли за Ерик, докато преценяваше господин Кирчоф. Устата му беше чувствена и мека. Имаше дълъг тесен нос — в пълна хармония с останалите черти на лицето му.

Беше определено красив мъж, но Катлийн беше привлечена най-вече от очите му. Те бяха наситено шоколадовокафяви, бездънни и тъмни, но не мистериозни, както обикновено характеризират подобни очи. Това бяха открити и топли очи и излъчваха искреност и… какво?… Съчувствие?

Зелените очи на Катлийн се плъзнаха надолу към волевата брадичка и добре оформените рамене. И тук погледът й се смрази. Там, където беше естествено да очаква огромен, покрит с кожа удобен работен стол, отговарящ на човек от ранга на господин Кирчоф, просветваше съвсем не на място хром. Сет Кирчоф седеше в инвалиден стол.

Най-силното й желание в този момент беше шокът й от това откритие да е останал незабелязан за него, но уви.

— Доста е смущаващо, когато човек види този стол за първи път, нали? — запита я той, като сведе поглед към страничните му облегала. — Но след като веднъж свикне с него, не е чак толкова лошо. — Вдигна тъмните си очи и се усмихна.

— Аз не го намирам за смущаващо — отговори му тя искрено. — За мен просто беше неочаквано.

Погледна я с приятната си, предразполагаща усмивка.

— Често съм си мислел да поставя табела на вратата: «Внимание. Вътре има мъж в инвалиден стол.»

Катлийн се разсмя спонтанно.

— Така ще отклоните голям брой скучни интервюта.

— Сигурно. Може би ще трябва да го направя. Размениха усмивки, всеки с разбиране и откровено одобрение към другия.

— Ще ви кажа направо — без да търся състрадание, — че преживях автомобилна катастрофа през нощта на деня, в който завърших колежа. Трима мои приятели от студентското ни сдружение бяха убити. Аз се спасих, но с цената на счупен гръбначен стълб и парализа от кръста надолу.

— Имали сте късмет.

Той подпря лакти на облегалата на стола си и отпусна брадичка на юмруците си.

— Това е много необичаен отговор, госпожице Хейли. По-голяма част от хората обикновено казват «Съжалявам» или нещо подобно. С годините подредих реакциите на хората на физическата ми недъгавост в две основни категории. Те или изразяват жал или смущение и избягват погледа ми, или не я забелязват напълно, като че ли ако упорито отказват да я виждат, тя ще изчезне напълно. Вие не попаднахте в нито една от двете категории. Мисля, че ви харесвам, госпожице Хейли.

Усмихна му се.

— И аз мисля същото.

Той се засмя.

— Искате ли кафе?

Без да изчака отговора й, натисна бутон на бюрото си и само след секунди секретарката му беше в офиса.

— Госпожице Хейли, запознайте се с госпожа Ларчмънт. Тя настоява да я наричам така, независимо от приятелството ни.

— Не искам никой да подозира, че сме обвързани в гореща и сериозна любовна връзка — отговори госпожа Ларчмънт.

Клеър Ларчмънт беше жена към петдесет години, както Катлийн беше правилно предположила. Тя изглеждаше като персонифицираната мечта на един опитен администратор за компетентен и привлекателен помощник.

Очевидно беше, че между нея и господин Кирчоф съществуваше взаимна привързаност. Те бяха достатъчно сигурни в своите отношения, за да си разрешат да се шегуват един с друг. Госпожа Ларчмънт се обърна към Катлийн.