— В такъв случай сигурна ли сте в решението си?
Погледна мократа салфетка в ръцете си.
— Толкова сигурна, колкото може да е човек, решил да убие някого.
— Госпожице Хейли, имате на разположение не повече от две седмици да обмислите решението си. Може би ще трябва да се посъветвате с бащата…
Бързо вдигна глава.
— Това е невъзможно. А и няма нищо за обмисляне. Ще поемете ли аборта? Или ще се наложи да потърся друг специалист?
Лекарят се втренчи в нея. Струваше му се, че открива фалшива нотка във външно демонстрираната й непоколебимост. Независимо от възрастта си, изглеждаше толкова безпомощна, толкова уязвима, така невинна. Въздъхна тежко.
— Добре, както желаете.
Вдигна телефонната слушалка и помоли сестрата на рецепцията да определи час за госпожица Хейли за прекратяване на бременността. Постави телефонната слушалка обратно и се обърна към нея.
— Направете справка с Максин на излизане. Докато се видим отново, вие винаги и с пълно право можете да промените решението си.
Тръгна към вратата, но не излезе веднага. Обърна се и този път погледна открито доктор Питърс в лицето. Не направи опит да скрие сълзите си.
— Не мислете, че приемам нещата прекалено лековато, доктор Питърс. Чисто и просто нямам друг избор. Бащата на детето е семеен човек.
Събота сутринта. Два дни. Можеше ли да чака толкова дълго? Медицинската сестра на име Максин й каза, че не трябва да яде нищо след дванайсет часа през нощта в петък и че същата вечер трябва да отиде в болницата, за да извършат всички необходими лабораторни изследвания. Беше й обяснено, че д-р Питърс винаги прави аборти с упойка, за да спести на пациентките си ненужна болка. В болницата трябваше да бъде прегледана на рентген, докато в лабораторията работят върху кръвната й проба.
Сет й се обади по телефона в петък следобед, за да я покани на вечеря с него. Трепереше от напрежение. Днес Хейзъл беше идвала в магазина и беше анулирала поръчка на Катлийн. Бедното момиче, което работеше по новаторския метод на Катлийн за инвентаризация, стана жертва на хапливия език на Хейзъл и избухна в сълзи.
— Сет знае ли какво правиш? — запита студено Хейзъл, когато Катлийн прекъсна недостойната сцена. — Тук винаги сме правили инвентаризация по моя начин.
Катлийн едва успя да потисне желанието си да й съобщи мнението си за архаичната й система. Отговори й с еднакво студен глас:
— Да, знае и одобрява начина ми на работа.
Преди да й обърне гръб, Хейзъл я огледа от главата до петите със своите смъртоносни очи. Изправеният й гръб и властните стъпки, с които се отдалечи, изразяваха красноречиво омразата й към Катлийн.
А сега любезният тих глас на Сет идваше до нея по телефона. Тонът му беше така приятелски и вдъхващ доверие, че за миг Катлийн беше силно изкушена да излее пред него цялата си мизерна история.
Но въпреки че се бяха сближили през последните няколко седмици, Катлийн знаеше много добре, че няма право да го натоварва с личните си проблеми. Ако не можеше да се обади на Една и Би Джи, не можеше и да сподели проблема си и с напълно непознат човек. Измъчваше я чувство на вина за начина, по който беше изоставила Харисънови. Беше отхвърлила не само тяхното приятелство и подкрепа, но ги беше изоставила и сред тежкия летен сезон с още две летни смени пред тях и с един човек по-малко… Без да се преструва на излишно скромна, знаеше много добре колко трудно им е било да намерят някой с нейния опит да заеме освободеното от нея място. И като добавка към всичко това, опитите й за събиране на средства за лагера бяха временно спрени. Планираше да ги поднови, но по-късно. Когато се възстанови емоционално. Сега беше притисната от прекалено много грижи и проблеми, за да може да отделя енергия и за това…
До болка копнееше да говори с Харисънови, но се страхуваше от намесата на името на Ерик между тях. В този момент не беше готова да поеме и да се справи с това, което те евентуално можеха да й кажат. По-добре беше да се нита през дългите си нощи дали я е търсил след възстановяването си, отколкото да знае със сигурност, че никога не е направил и най-слаб опит да се свърже с нея.
— След вечеря ще можем да потанцуваме — приятният глас на Сет в ухото й я върна в настоящето. — Разбира се, ще имам известни проблеми с поклона, но това не е толкова съществено, нали?
Катлийн неволно се усмихна. Как можеше да се валя в тази зловонна тиня от самосъжаление, когато някой в състоянието на Сет намираше сили да се шегува със себе си?
— Разбира се — отговори му толкова бодро, колкото можа. — И аз не мога да се покланям добре.