Трябва незабавно да уведоми Сет. Беше дал ход на плановете си за разширение и прекарваше с часове на телефона: говореше с производители в Ню Йорк, определяше с тях срещи за Катлийн, за нейното отиване в Ню Йорк в края на месеца. Трябваше да му каже — нямаше как да избегне разговора с него, просто нямаше избор. Но именно този разговор я плашеше най-много. Съзнаваше, че го предава професионално — той не беше пропускал случай да демонстрира вярата си в способностите й. Не й се искаше да го разочарова като личност, към която беше изразил многократно искрено уважение. Най-голямата болка за нея щеше да бъде да види разочарование в очите му.
Сега той вече знаеше, но в погледа му не забеляза и следа от отвращението, което беше очаквала. Вместо това, очите му като че ли заблестяха от радостно вълнение. Заобиколи бюрото, приближи се до стола й и обгърна ръката й с топлата сигурност на своята.
— Предполагам, че поздравленията за случая няма да бъдат уместни — това не беше въпрос, не беше и шега, но Катлийн го посрещна с горчив смях.
— Не съвсем — вгледа се в бездънните дълбини на тъмните му очи и не видя там осъждане. Можеше да бъде напълно честна с този човек, без да се страхува от евентуален присмех. — Не знаех, когато приех работата тук. Кълна се. Едва не направих аборт, но… — За нейно огорчение, очите й започнаха да се пълнят със сълзи. Колко можеше да плаче едно човешко същество, без да се обезводни напълно, да изсъхне като сух клон в пустиня? Сигурно наближаваше това състояние — струваше й се, че последния месец беше плакала непрекъснато.
— Вярвам, че решението ти да родиш детето е правилно. Защо не сподели това с мен досега?
— Бях объркана, не знаех какво да правя.
— А сега знаеш ли?
Поклати тъжно глава.
— Не. Просто се опитвам да живея ден за ден и да държа глава над водата.
Той постави ръце на раменете й и я притегли към себе си, докато главата й се отпусна на гърдите му. Отначало заплака тихо, после мъчителни ридания разтърсиха тялото й. Той успокоително галеше гърба й и шепнеше утешителни думи в ухото й. Най-сетне се овладя и се изправи, като прие кърпичката, която той извади за нея от вътрешния си джоб.
— Бащата? — запита я той тихо.
През главата й премина мисълта да излъже и да каже на Сет, че бащата е мъртъв, но не можа.
— Бяхме заедно само една нощ. На следващия ден той си отиде.
Пръстът му се плъзна под брадичката й и повдигна лицето й нагоре, докато тя се принуди да го погледне в очите.
— Обичаше го, нали?
Отмести поглед. Очите й зашариха из стаята, спряха се на един предмет, носле на друг, на каквото и да било, търсеше да ги ангажира с нещо, за да избегне проницателния поглед на Сет.
— Катлийн?
Погледна го, прочете на лицето му само нежност и съчувствие и не издържа.
— Да — ридаеше тя с лице, заровено в кърпичката му. — И все още го обичам. Господ да ми е на помощ, все още го обичам…
— Знае ли за…
— Не! И никога няма да узнае. Никога няма да го видя отново. Той има друг живот, има… — не можа да намери сили да каже на Сет, че Ерик е семеен. Искаше да запази поне част от уважението му към нея. — За мен той е като мъртъв.
Стана и отиде до прозореца, обгърнала кръста си с ръце като в самозащита. Не чу моторчето на инвалидния стол и подскочи, когато той заговори зад нея.
— Защо напускаш магазините на Кирчоф?
Катлийн се обърна бързо към него с разширени от изненада очи.
— Защо? — повтори тя с недоверие в гласа. Не беше ли чул какво му каза? — Защо? Мисля, че причината е повече от очевадна. Бременна съм, Сет. След няколко месеца ще наедрея като балон. А няколко месеца след това ще бъда с новородено бебе, за което ще трябва да се грижа.
— Познавам житейските факти, Катлийн — каза той спокойно, но с усмивка. — В твоя договор няма клауза, според която евентуална бременност не допуска по-нататъшно изпълнение на задълженията ти. Първо, това не би било законно, и второ, ние тук не сме чак толкова консервативни! Няма ограничения за работещите жени да имат деца. Страхуваш се, че няма да имаш сили да се справиш с допълнителното натоварване?
— Не, но… — говореше бавно, все още не искаше да повярва, че на мрачния хоризонт пред нея заискрява надежда.
— Какво смяташ да правиш?
— Ами… — започна тя уклончиво. — Ще си потърся някаква по-обикновена работа, на по-ниско ниво. Ще дам детето в дневни…