Една прегледа набързо листа, който държеше в ръка.
— Ако този лист с новите й релефни инициали най-отгоре може да послужи като знак, бих отговорила с «да» — изкоментира Една саркастично. Прочете отново писмото и запита: — Би Джи, не си ли изненадан?
— Нищо повече не може да ме изненада — измърмори той.
Една се обърна рязко и го изгледа гневно.
— Ще оставиш ли най-сетне този вестник настрана, за да поговорим? Няма да те оставя да се криеш зад паравана на вестника. Знам, че и теб те боли от поведението й. Време е да поговорим…
— Няма за какво да говорим. Катлийн си има нов съпруг и нов живот — и това е всичко — каза той твърдо.
— Не, това не е всичко. Не мислиш ли, че трябва да му кажем…
— Не! — Гласът на Би Джи не допускаше възражение. Знаеше много добре кого има предвид Една.
— Но знаеш, че обещахме да му се обадим веднага щом получим някаква информация от нея.
— Не е вярно, Една, и не се опитвай да ме подведеш и да ме накараш и аз да мисля, че наистина сме дали подобно обещание.
Една захапа устни, докато търсеше друг начин да разреши проблема.
— Може би трябва само да му съобщим, че е жива и здрава…
— И живее в Сан Франциско с богат съпруг, за когото току-що се е омъжила. Не мислиш ли, че това би било много жестоко?
— Да, прав си — въздъхна тя и се отпусна в стола си пред кухненската маса — пощата беше пристигнала точно по време на спокойната им закуска.
— Налей ми още малко кафе — каза Би Джи, благодарен, че приключиха с неприятната тема.
Ерик гледаше втренчено кехлибарената течност в чашата си, като че ли в нея бяха скрити отговорите на всички тайни на Вселената. Може би ако се взира достатъчно дълго и концентрирано, ще открие там и разрешение на собствените си проблеми.
От другия край на бара долетя звучен смях — там три двойки деляха кана бира, потънали във весел приятелски разговор. Обърна им гръб, обзе го чувство на болезнена самота. Бил ли е някога част от група приятели, нима се е смял някога така безгрижно? Имаше време, когато колегите му го включваха в компанията си в минутите за лека другарска почерпка след работа. Но той започна да пие твърде много, стана твърде мрачен и необщителен, прекалено раздразнителен и избухлив, за да бъде приятен на другите. И всички започнаха да го избягват.
Когато се върна на работа след самолетната катастрофа, беше изпълнен с ярост, граничеща с лудостта. Предаде най-сетне филма си за модерните сиропиталища, но работата върху него се превърна в истинско мъчение. Всеки път, когато пускаше видеолентата от Маунтин Вю, цялото му същество се гърчеше в отчаян гняв и — копнеж. Когато на монитора се появяваше образът на Катлийн, той яростно удряше юмрук в дланта си с желанието ударът му да се стоварва върху нея.
— Хей, доста време си поигра с това филмче, драги — каза продуцентът, когато най-накрая Ерик му го предаде.
— Върви по дяволите! — изръмжа Ерик и се отправи към вратата.
— Почакай за минута, Гуджонсън — извика го онзи разгневено, но гневът му се уталожи под заплашителния поглед на Ерик. — Слушай, това не е моя работа, знам, но откакто се върна след онази самолетна катастрофа, ти като че ли имаш бормашина в задника си. На някои хора тук им е дошло до гуша от поведението ти. Харесвам те, Ерик. Притежаваш страхотен талант и не искам да бъда свидетел на провала на обещаваща кариера заради нещо, което сигурно не заслужава такава огромна жертва. Ако мога да направя нещо…
— Както вече каза, това не е твоя работа — озъби се Ерик и тръшна вратата зад себе си.
Това стана есента, а сега беше пролет. Събуждането на живота около него с всеки ден означаваше само допълнително сриване надолу за Ерик.
Характерният за него стремеж към съвършенство в работата бавно умираше. Проявяваше небрежност и нехайство в нещата, които вършеше. Пиеше прекалено много — обикновено до пълно замайване и изпадане в сънлив унес.
Жените не можаха да му помогнат да излезе от депресията. Нито една от тях не беше достатъчно привлекателна за него, за да се отдаде на забрава. Много се въртяха наоколо — както винаги, но той упорито ги отхвърляше. Колкото и да се опитваха, никоя от тях не можа да събуди такава страст у него, каквато Катлийн…
— Моля, още едно — каза рязко Ерик на бармана и проследи с невиждащ поглед изливането на жълтата течност в чашата. Преди месеци щеше да поиска вода или лед или сода, за да разреди алкохола, който правеше болката по-поносима.
Сега тази болка беше добре дошла за него. Бавно горящата й жарава се беше превърнала в почти приятен компаньон — и фактически — единствен приятел. Бяха се опознали взаимно достатъчно добре — той и болката. Известно време гневно беше прогонвал образа й при всяко появяване в главата му. Но сега се отдаваше с мазохистична наслада на горчивото удоволствие, което му предлагаше всеки спомен за нея.