Погледна към госта си с широка усмивка, но Ерик не сподели шегата му. Той гледаше втренчено петното на скута на Сет, който току-що беше облян с гореща течност, без изобщо да реагира. Беше останал безчувствен.
Половин час по-късно Ерик стана, за да пожелае лека нощ.
— Тази вечер беше истинско удоволствие за мен. Благодаря ви. Хейзъл. Катлийн — пресече стаята с дългите си крака и спря пред инвалидния стол на Сет. — Очаквам с нетърпение да започне общата ни работа.
— И аз също — каза твърдо Сет и му се усмихна топло. — Ако ме извиниш, ще оставя Катлийн да те изпрати до вратата. Мисля, че по-добре ще бъде Джордж да смени колкото е възможно по-бързо дрехите ми.
— Ще те придружа до вратата на стаята ти — обади се успокоително Хейзъл и веднага застана собственически зад стола му.
Коленете на Катлийн едва я поддържаха права, когато стана и тръгна с Ерик към широкия свод, който водеше към антрето.
— О, Катлийн! — Сет се спря и се обърна към тях. — Обещах да покажа на Ерик системата на осветяване на басейна ни. Би ли била така добра да го заведеш отзад и да му я демонстрираш, преди да си отиде?
Кръвта диво запулсира в ушите й. Трябваше да остане сама с него!
— Р-разбира се.
— Лека нощ тогава — Сет й изпрати целувка по въздуха и се отдалечи с Хейзъл.
Веднага щом двойната врата с прозорец от ецвано стъкло се затвори зад тях, Катлийн обърна нападателно лице към Ерик.
— Трябва ли да видиш басейна?
— Непременно — маската на добрите маниери беше паднала. Чертите му бяха неподвижни и жестоки. Хвана я за ръка и практически я затегли зад себе си. Катлийн се спъваше и залиташе със сандалите си с висок ток и най-сетне успя да извика задъхано:
— Пусни ме!
Все едно че не беше казала нищо. Той не намали хода си, нито облекчи натиска върху ръката й.
Когато стигнаха беседката край басейна, той я хвърли към тъмната й стена и я закова там с тялото си.
Ръцете му притискаха нейните от двете страни на лицето й без грижа дали й причинява болка или не. Лицето му я принуди да се свие от страх. Беше го видяла такова само веднъж — минута преди да удари двете момчета в бара на Кресънт Хотел.
— Искам да знам. И искам да знам истината сега. Той мой син ли е? — гласът му не беше познатият глас на Ерик. Не беше гласът, който я беше приспивал с горещи любовни думи в ухото й. Този глас сега трептеше от ярост и омраза.
Катлийн се опита да се измъкне от хватката му, но тялото му само я притисна още по-силно, железните му юмруци заплашваха да пречупят крехките й китки.
— Отговори ми, дявол да те вземе! Кога се роди? Малката ти хитрост няма да ми попречи да разбера това.
Беше помислил, че нарочно е изляла кафето!
— Пусни ме! — думите направо излетяха през устните й, които сякаш се бяха сковали от гняв.
— Няма такъв шанс — изръмжа той. — Не, докато не ми кажеш истината. Той мой син ли е?
Тялото му притискаше нейното и независимо от гнева си, стегнатият възел на желанието, който спеше в нея почти две години, бавно започна да се развива и да я обсебва заедно с усета на твърдите му мускули и мъжкия му мирис.
Опита се да се бори с това горещо, властно желание, което все повече я обезсилваше. Затвори за миг очи, за да не вижда вбесеното му лице.
— Отговорът ми ще има ли някакво значение? — запита тя с — както се надяваше — презрителен тон.
— За лъжлива мръсница като теб вероятно не. Но за мен — да.
С мъка задави надигащо се ридание. Колко жесток и несправедлив беше! А тя го беше обичала! Той беше този, който мамеше жена си, мамеше и нея. А си разрешаваше да я обижда така.
Прииска й се да му причини равностойна болка.
— Да! — изсъска тя. — Твой син е. Е, и? Ти нямаш никакви права над него. — Главата й се притисна към твърдата повърхност на стената, в очите й святкаше предизвикателство.
Очите му се впиха невярващо в лицето й, търсеха в него признаци на измама. А после учудване и страхопочитание омекотиха чертите му, които миг след това се вдълбаха в израз на безкрайна тъга. Но скоро яростта му се върна с още по-голяма сила и той изръмжа в лицето й:
— Питам се знае ли Сет каква малка разгонена кучка си е взел за съпруга!
Катлийн отново безуспешно се опита да се освободи.
— Веднъж вече ме нарече така. Това беше лъжа тогава, лъжа е и сега. Ти не знаеш нищо за мен, Ерик.
Мустаците му докоснаха челото й.
— Не знам ли? — дъхът му се блъсна в лицето й. — Мога веднага да докажа колко добре те познавам.
— Не — замоли се тихо Катлийн, когато почувства, че вмъква бедрото си между краката й. — Не — повтори тя с желание да убеди сама себе си.