— Сет, не искам да те оставям тук.
— Защо? Страх те е да не ме нападне диво прасе?
— Не искам да се преуморяваш. Ти…
— … си правиш удоволствието, което е истина. Добре съм, Катлийн. А сега ще тръгваш ли най-сетне? Не забравяй, че Ерик те чака. Ще те видя по-късно.
Нима имаше избор? Ако продължаваше да се дърпа, той с право ще започне да се пита защо така упорито отказва да отиде сама в жилището на Ерик.
Тръгна след няколко минути, но първо си облече жакета от рипсено кадифе — ноемврийската вечер беше доста хладна. Градът беше обвит в гъста мъгла. Светлините на колата й се отразяваха от влажните улични платна и разсичаха преждевременно падналия здрач.
Ръцете й върху волана обилно се потяха. Каква глупачка е! Ерик без съмнение иска само съвета й за поставяне на гоблена, след което спокойно ще си вземе довиждане и ще се прибере при Сет вкъщи. Или може би той не е сам? Тамара? Снощи не беше прекарал нощта у дома си. Беше споменал това без каквито и да било допълнителни обяснения. С Тамара ли е бил? Дали не тренираха за потопените в слънце дни край Карибско море?
Когато паркира подарения й от Сет мерцедес пред жилището на Ерик, тя вече се беше настроила срещу него до състояние на пълна нетърпимост и неконтролируема агресивност. Натисна звънеца с гневна войнственост, която отговаряше на настроението й.
То не се подобри ни най-малко, когато Ерик избухна в смях веднага щом отвори вратата.
— Кое е толкова смешно? — запита нападателно тя: дали нямаше мастило на носа си или нещо друго още по-унизително?
— Съжалявам, момиченце, но аз вече си купих коледни сладкиши от местната скаутска организация на момичетата. Опитайте отново на този адрес следващата година… когато пораснете.
— Много смешно — каза сухо Катлийн.
— И аз съм на същото мнение. Сет ме предупреди, че изглеждаш като ученичка. За разлика от него, виждал съм те вече в този вид и преди — в Маунтин Вю — очите му се задържаха върху нейните за един дълъг момент. Вглеждаха се втренчено един в друг през разстоянието, което ги разделяше, и всеки от тях си спомняше общи по-щастливи дни и една незабравима лунна нощ край бърза река…
Катлийн отклони с мъка погледа си — не искаше да си спомня за онова време, не искаше да се потапя в сладката му мъка…
— Да, така е, той не ме е виждал там.
— Влез — покани я Ерик.
Мина край него и влезе във всекидневната. Бяха доставени всички закупени от тях мебели — само прозорците бяха все още без завеси и се вторачиха в нея с укор. В атмосферата наоколо все още се усещаше онази специфична стерилност на стая на самотен мъж, но не можеха да не се признаят направените подобрения. В камината пращеше жизнерадостен огън и прибавяше светлината на пламъците си към тази на единствената запалена лампа.
— Добре изглежда — изкоментира Катлийн: реши, че все пак трябва да каже нещо. — Подредил си мебелите точно според моите указания.
— Да-а — каза Ерик с нюанс на тъга в гласа и пъхна ръце дълбоко в джобовете на тесните си дънки, докато оглеждаше стаята със скептични очи. — На тази стая като че ли нещо липсва…
— Не й достига докосване на жена — реагира спонтанно Катлийн и веднага съжали.
Ако Ерик беше джентълмен, нямаше да направи капитал от неволната й забележка. Но той вече й беше казал веднъж, че е почтен, но не и глупав и очевидно това все още беше мотото му. Погледна я с предизвикателна усмивка и провлече вбесяващо глас:
— Ти си жена. Докосни нещо.
Обърна се бързо настрана и съблече жакета си. Внезапно й стана непоносимо топло.
— Къде е гобленът?
— Ето го. Разстлал съм го на пода.
Катлийн погледна към другата страна на канапето, която той посочи с глава.
— Катлийн, той е наистина красив. Сега го харесвам дори повече от момента, в който го видях за първи път. Много ти благодаря.
— Трябва да благодариш и на Сет — каза тя бързо. Твърде бързо. Вдигна очи и в отблясъците на огъня хвана сянката на болка, която премина през лицето му.
— Да, разбира се, имам предвид и него.
Стаята внезапно потъна в напрегната тишина. И двамата гледаха с неподвижен поглед многоцветната тъкан пред нозете си с концентрацията на мистици, които се опитват да вдъхнат живот на неодушевен предмет. Накрая Катлийн посочи единия му край и каза:
— Ето, това е горната част — коленичи и опипа пръчката, към която беше прикрепена преждата. — Да, от задната страна на тази пръчка има четири кукички. Остава ни само да забием няколко гвоздея в стената. — Стана и избърса ръцете си. — Имаш ли гвоздеи и чук?
— Има някъде във фургона ми — изчезна само за няколко секунди и се върна с ролетка в ръка. — Мисля, че ще имаш нужда и от това.