На другата сутрин напуснах София. Когато отново се върнах, най-силно беше желанието ми да гостувам на Рада. Какви ли не страхотии минаха през ума ми, докато пътувах с тролейбуса. Носех снимката на свети Серафим от Руската църква, за да й напомня, че не съм забравила началото на октомври. Когато натиснах звънеца реших, че е по-добре да оставя цветята, ядките, шоколада на прага и да се скрия — в паметта ми се върнаха раненото й лице, думите от последната ни среща. Тъкмо положих пакетчето, вратата се отвори и като ме видя, Рада извика:
„Къде ходиш, бе човек? Два месеца чакам да дойдеш, искам да ти кажа нещо важно…“
Косите й бяха събрани в шнола с цветя, а устните — начервени. Облечена в широка рокля, до вратата беше дошла без бастун и без бастун се върна към фотьойла, където ме покани да седна. Все още ходеше трудно, но вече излизала до близкия магазин да си пазарува… Много хора от църквата идвали, полагали ръце над главата й и се молели на Бог тя да оздравее. Някои от вярващите също имали преди време страдания, ала Иисус Христос им помогнал, като ги излекувал невидимо. Не попитах за шишенцето с елей от светилника. Тайно пъхнах снимката на светеца под корицата на Библията до възглавницата й. Цветята във вазата сякаш се радваха с нас. Докато приготвяше кафе, Рада разказа, че гледала по телевизията филм за новородени китчета от Северния полюс, които изгубили майка си. След малко добави, че мечтае да живее на остров близо до тях. Веднъж в седмицата там щял да идва кораб, за да оставя храна и тя се видя с приятелите на него…