— Твърде продължително — каза Том, кимвайки с глава, — сигурно някои от хората ви изпитват вече носталгия. И аз не знам… ама когато си бил вече известно време на сушата…
— Я кажете на хората в кануто да не отблъсват — прекъсна го в този миг харпунистът, извърнал отново глава назад. — Капитанът заповяда да чакат тук, докато се върнат лодките с дървата.
— Кануто ли? Доколкото знам, капитанът не може нищо да му заповядва — отвърна Том, у когото започна да се надига гняв.
— Приятелю, на борда капитанът заповядва на всички и за всичко — отвърна спокойно харпунистът. — Моля, повикайте хората си обратно. Много добре знаете, че нашата лодка ще ги догони за няколко минути. Каква работа имат на брега?
— Доколкото знам, искат да донесат още плодове.
— Няма нужда, нашите лодки ще донесат всичко, каквото ни е необходимо. Приятелю, бъдете разумен и ги извикайте да се върнат… Трети екипаж, застани при лодката! — проехтя същевременно заповедта му над палубата и за броени минути начело с кормчията моряците застанаха край фалите, на които висеше лодката. Само една дума или знак бяха достатъчни, за да бъде спусната във водата.
Том разбра, че този път му е отрязан, а все още не искаше да стига до крайности.
— Алои! — извика той със странно пронизителен глас към кануто, отдалечило се едва на стотина крачки. Мъжете, които гребяха в него, извърнаха глави. — Върнете се обратно! — Островитяните оставиха греблата във водата, но все още се колебаеха да изпълнят заповедта му.
— Върнете се! — отново извика Том. — Обаче не спирайте до самия борд, а стойте само близо до кораба!
Той беше съставил нов план, колкото и отчаян да му изглеждаше и на него самия. Островитяните се подчиниха, а харпунистът изпрати екипажа на лодката пак да си гледа своята работа и както преди се облегна небрежно на фалшборда.
— Сър, сигурно няма да се учудите — каза най-сетне шотландецът, решен да разбере какво е истинското му положение на кораба, — че не проумявам съвсем защо пречите на кануто да отиде, където си поиска.
— Та нима не искате да се върнете на брега с кануто? — усмихна се морякът.
— Разбира се, че искам.
— Е, тогава не бива да го оставяме да си замине. Да не си мислите, че капитанът ще ви разреши да отидете до сушата с някоя от неговите лодки?
— Не се измъквайте по този начин, сър! Каква заповед ви дадоха относно мен?
— Каква заповед ли? Никаква друга, освен тази да не ви пускам да си отидете заедно с двамината в кануто, преди да сте си получили парите за дървата.
Том почувствува подигравката в думите му, знаеше, че това са само лъжи, и осъзнавайки ясно опасността, в която се намираше, по челото му изби студена пот. Той прехапа долната си устна и скръстил здраво ръце, обърна гръб на харпуниста, за да не забележи обзелото го вълнение. Оставаше му само една надежда, само една възможност за бягство. Ако успееше да пробие единствената висяща под крановете лодка, за да не може да го преследват, тогава имаше надежда да се измъкне с кануто. Другите две лодки бяха вече достигнали брега и за кратко време щяха да бъдат напълнени с дърва. Тогава щяха да станат твърде тромави, за да предприемат такава гонитба, а освен това той знаеше и друг вход между рифовете, който не можеше да бъде достигнат откъм залива, където бяха спрели лодките.
Сега вече трябваше да се рискува да се прибегне до крайни средства, но неприятелят не биваше да заподозре каквото и да било, иначе планът му щеше да бъде предварително осуетен. Ето защо той отново бавно се отправи към предната част на кораба, откъдето можеше да подвикне най-важните указания на своя шурей и да го осведоми за намеренията си. Входът между рифовете, през който бяха дошли, се намираше приблизително по средата на пътя между сушата и кораба, а той бе принуден да премине доста близо покрай него. Обаче ако лодките натовареха дърва, хората в тях нямаше да имат голяма свобода на движение. Минеха ли веднъж покрай входа, едва ли щеше да има повече някакво основание да се страхува, че ще го настигнат. Освен това в кануто се намираше и трето гребло и ако се наложеше, тримата можеха да накарат малкия плавателен съд да полети напред по-бързо отпреди.
Сърцето му заби тъй силно, сякаш искаше да пръсне гърдите му, но той здраво стисна зъби и като се върна обратно на задната палуба, започна бавно да се разхожда насам-натам, като че ли вече бе решил спокойно да изчака връщането на лодките.
Междувременно харпунистът също бе напуснал досегашното си място, отправяйки се към левия борд на кораба, където лодката висеше под крановете. Там той закрачи нагоре-надолу, един поглед, хвърлен зад борда, го убеди, че островитяните спокойно си седят в кануто, отнасяно съвсем бавно назад от течението. Големите ветрила на кораба бяха вдигнати, но бризът беше толкова слаб, че те успяваха само да противостоят на течението, образувано от прилива, и корабът оставаше приблизително на едно и също място.