— Ето ги, връщат се! — извика Алои.
— Напред! — гласеше заповедта на шотландеца, процедена през стиснатите му зъби, и още в същия миг следващата вълна на прибоя отново скри от погледите им входа между рифовете.
По време на последните описани събития двете китоловни лодки бяха достигнали брега и харпунистът, уведомен с няколко думи от капитана за неговото намерение да задържи на борда своя някогашен избягал дърводелец, бе получил нареждане да натовари в лодките поне малко от тъй необходимите им дърва и да се върне колкото е възможно по-скоро. Разбира се, че туземците не биваше да научат какви намерения имаха моряците, защото, макар иначе доста охотно да предаваха избягали моряци, сега едва ли биха преглътнали спокойно отвличането на белия, на когото гледаха напълно като на свой.
Капитанът си бе въобразил, че ще успее да задържи шотландеца на борда без никакви затруднения. Разбира се, доколкото бе възможно с добро, а не вървеше ли така, тогава с насилие. Знаеше, че няма никакво законно право да го задържа, понеже дърводелецът никога не бе сключвал договор с този кораб. А даже и през ум не му беше минало, че Том би се опитал да избяга по такъв начин.
В това време мистър Хоубарт стоеше на брега и подтикваше туземците по-чевръсто да пренасят дървата. Но работата не вървеше тъй бързо, защото, първо, той не владееше езика им и второ, тези хора действително нямат никаква представа за стойността на времето и не знаят какво е това да бързаш. Каквото не довършат днес, остава просто за утре. Впрочем от по-рано им беше известно, че чуждоземните мъже не мислят като тях. Те винаги се стремяха да си тръгнат колкото може по-бързо. Затова, а и защото Томо все още се намираше на борда на кораба и щеше да уреди всичко останало, те най-сетне се съгласиха да пренесат дървата от сенчестата гора до песъчливия бряг. Докато тридесетина мъже, придружавани от всички жени и момичета, със смях и приказки се заловиха на работа, харпунистът образува две човешки вериги от своите хора и една друга част от островитяните, които започнаха да си прехвърлят цепениците от ръка на ръка чак до самите лодки. Кормчиите редяха дървата в лодките така, че по-късно да не пречат на гребците.
По този начин цепениците следваха една подир друга доста бързо. Обаче двете лодки не бяха напълнени и наполовина, когато вторият харпунист забеляза разветия флаг на борда и го показа на първия харпунист.
— Дявол да го вземе! — извика той. — Нещо се е случило! Хора, в лодките… бързо… първо трябва да разберем какво става… в лодките, казах!
— Ами дървата? — попита вторият харпунист.
— Нека междувременно тези мързеливци ги отнесат на брега — каза първият. — Ще бъде много здравословно за тях, ако малко се пораздвижат.
Докато моряците се втурнаха към местата си, подчинявайки се на заповедта, островитяните останаха страшно учудени от тъй внезапно прекъснатата работа. Никакво впечатление не им направиха знаците на харпуниста спокойно да продължат пренасянето на дървата до неговото завръщане. Но според тях дотогава имаше сума време и ето защо те се насъбраха на брега да зяпат подир бързо отплаващите лодки. Впрочем, общо взето, те нямаха нищо против. Та нали засега не бе необходимо да мъкнат повече дърва.
— Мътните го взели! — каза харпунистът, изправил се на предната скамейка на лодката си, като се опитваше да огледа кораба по-добре. — Иска ми се да разбера какво ли го е прихванало Стария. Ако ни беше оставил още четвърт час на брега, щяхме да си свършим цялата работа. А тъй ще трябва отново да се мъчим с това проклето спиране още на най-близкия остров. Уж все иска да пестим време, а всъщност само го пилеем.
— Да не би в крайна сметка да се е случило нещо с новия моряк — предположи щурманът.
— Е, струва ми се, че дванайсетимата или тринайсет души, които останаха на борда, лесно ще се справят с белия и двамата тъмнокожи младежи — измърмори морякът. — Изобщо тая работа ми понамирисва на гнило и ми се искаше… ама какво ли ме засяга! Нека сам отговаря за онова, което върши.
Междувременно лодките не се бяха придвижвали особено бързо, понеже дърветата пречеха на гребците. Само отливът ги улесняваше и вече тъкмо когато се приближаваха до прохода между рифовете, старият харпунист съзря бегълците, които току-що преминаха покрай него, гребейки с трескава бързина.
— Гръм да ме порази! — извика той. — Ей го къде бяга кануто! Натиснете греблата, момчета, да ги догоним! Защо, за бога, не ги преследват с лодката?