— Ура, момчета! — изкрещя харпунистът. — Тази вечер имате двоен грог, ако настигнете тези типове. Само след десетина минути са в ръцете ни!…
В същото време, обхванат от смъртен страх, Алои подвикна на белия:
— Томо, изобщо не напредваме! А раздвижим ли се по-енергично, кануто ще се обърне!
— Тогава насочи носа право към прибоя! — отвърна му отчаян Том. — Там няма да посмеят да ни последват… по-добре мъртъв, отколкото пленен.
— Не тук! — извика Алои изплашен. — За бога, не тук! Тук рифовете са остри и образуват широк пояс, тъй че костите ни ще бъдат изпочупени, а телата разкъсани, преди да достигнат водите на залива.
— Тогава сме загубени — глухо промърмори Том под носа си и направи непредпазливо движение, което отново разлюля кануто. Тримата мъже се видяха принудени да престанат да гребат и в същия миг зърнаха съвсем наблизо връхлитащия ги нос на китоловната лодка.
— Прехвърли се при нас, момчето ми, и не ни създавай повече излишни главоболия — каза харпунистът по-скоро дружелюбно, отколкото грубо. — Виждаш, че не можеш да се измъкнеш. Скачай в нашата лодка и остави, за бога, двамата тъмнокожи младежи да се върнат с кануто си на брега!
— С какво право ме нападате тук в открито море? — извика възмутено шотландецът. — Да не сте пирати, които винаги взимат насила онова, от което се нуждаят?
— Ще се разбереш по този въпрос със Стария — отговори спокойно харпунистът, — аз имам само поръчението да те заловя и откарам обратно.
В това време моряците бяха хванали кануто и харпунистът протегна ръка към нещастника.
— Бога ми, и аз самият те съжалявам — добави той с тих глас, — но, по дяволите, кой те накара да се пъхаш в устата на лъва?! А сега волю-неволю ще трябва да дойдеш с нас. В най-лошия случай те очаква раздяла с острова ти за десет-единайсет месеца. Дотогава ще напълним трюмовете на нашия кораб и от само себе си се разбира, че капитанът ще те освободи.
Том Бъртън остана няколко мига разколебан в люлеещото се кану. Все още имаше възможност да се изтръгне и да потърси смърт или спасение във вълните на прибоя… но все пак у него надделя жаждата за живот. Може би изведнъж попаднал на борда на кораба, щеше да има възможност за избавление… докато вълните на прибоя биха му донесли сигурна гибел.
— Сбогом, Алои! — продума той, подавайки ръка на своя шурей, — поздрави сестра си от мен и й разкажи какво си видял. Когато плодовете на хлебното дърво узреят за втори път, аз се надявам да се завърна при вас… а може би и по-рано — добави той със здраво стиснати зъби.
— Алои няма да се върне на Тубуаи — каза спокойно мъжът, захвърли греблото си в кануто и се изправи. — Нека Анахона откара кануто на брега. Аз оставам при теб.
— Искаш да дойдеш с мен?
Алои само кимна.
— Какво казва? — подвикна харпунистът.
— Не иска да се раздели с мен! Може ли да ни придружи?
— Разбира се, момчето ми — кимна морякът зарадван, понеже щеше да отведе един човек повече на борда, — ние ще се погрижим да направим от него свестен китоловец. А сега да побързаме, на това място течението ни влече към прибоя… прехвърли се, Том. Остави на мен грижата Стария да не те посрещне зле.
Алои размени само няколко думи със своя сънародник и после пръв се прехвърли в китоловната лодка. Том бавно го последва. Греблата отново бяха поставени на местата им и докато кануто се отправи към стария вход между рифовете, за да отнесе на островитяните тъжната новина, белите започнаха да гребат към „Луси Евънс“ в добро настроение.
Може би тези хора изпитваха състрадание към нещастния пленник и някои от тях виждаха в залавянето му своята собствена съдба, тъй като все някога щяха да опитат тъй често премисляното бягство, но, общо взето, бяха доволни. Щом се намираха на борда на китоловен кораб, не можеше в скоро време да не почувствуват липсата на дърводелец, а в крайна сметка тя неизбежно щеше да доведе до намаляване на улова. Това щеше да повлече след себе си загуба на част от възнаграждението им, а както е известно, на този свят царува човешката корист.
Том се качи на палубата, изпълнен с ужасно неприятно чувство, и бе посрещнат недотам дружелюбно от ругатните и проклятията на надхитрения от него трети харпунист. За разлика от него капитанът се държеше съвсем спокойно. Въпреки всичко той не искаше да се нахвърля с грубости върху този човек, нито пък да го наказва заради справедливия му опит за бягство.
Но пък самият Том нямаше намерение да се примирява най-покорно и търпеливо със суровата си и както той мислеше, несправедлива участ. Поне по-късно капитанът никога не биваше да има възможността да се извини, че не е знаел какво върши, откъсвайки го от семейството му и от сегашната му родина. Ето защо, без да изчаква някаква заповед от негова страна и без да обръща каквото и да било внимание на ядните думи на разлютения трети харпунист, щом прехвърли фалшборда, той се отправи към капитана. Последният стоеше до кормчията и вперил поглед във ветрилата, подвикваше на екипажа заповеди за обръщането им.