— Капитан Роджърс!
— Аа, мистър Бъртън, значи пак си на борда! Преди всичко ще трябва да се заловиш с поправянето на лодката, която преди малко разби в бързината си да се добереш до сушата. Тя ни е много необходима.
— Капитан Роджърс — повтори Том, който трябваше да положи големи усилия, за да остане спокоен, — вие знаете, че вършите нещо незаконно… нечовешко, като насилствено ме отвличате от острова.
— Незаконно ли? А ти да не извърши нещо законно, когато избяга от „Бони Скочмън“?
— Да, но това беше „Бони Скочмън“ — рече Том спокойно — и ако ме бяхте заловили тогава, щяхте да имате пълно право да ми наложите такова наказание, каквото щеше да ви се струва заслужено. Но с този кораб не съм имал никакви договорни отношения.
— Вярно, че с този кораб не си имал, но си имал с мен — отвърна капитанът също тъй спокойно. — Възгледите ни по въпроса може да са различни и ако си мислиш, че си прав, е, добре, тогава можеш да ме дадеш под съд в най-близкото английско пристанище, където ще хвърлим котва. Но сега-засега те моля спокойно и както подобава да изпълняваш дълга си, за да ми спестиш неприятната необходимост да те… но защо да си говорим грубости? Известни са ти порядките на борда на всеки китоловен кораб и бъди достатъчно разумен да вземеш най-доброто решение. Освен това се надявам пътуването ни да не продължи кой знае колко дълго.
Той обърна гръб на Том, но щом видя островитянина, каза усмихнат:
— Да не си наел още един моряк за мен?
— Той е братът на жена ми, който не иска да ме изостави — отговори мрачно Том.
— Аа, твоят шурей, толкоз по-добре! Надявам се, че при нас ще му хареса… а сега бъди тъй добър да се заловиш с работата си.
Той се отдалечи и съдбата на Том бе решена.
Шотландецът знаеше, че нищо не може да постигне с молби и закани, а заплахите щяха дори да влошат положението му, затова се показа достатъчно разумен да се подчини. Залови се с работата си необезпокояван от никого, тъй като третият харпунист бе получил строга заповед да не отправя повече никакви упреци към дърводелеца заради опита му за бягство. И макар че когато корабът пое своя курс в открито море и Тубуаи постепенно изчезна на хоризонта, Том почувствува как сърцето му щеше да се пръсне, той все пак потисна мъката си. Никой не биваше да подозира какви чувства го вълнуваха — може би въпреки всичко неговото време щеше да дойде.
Но Алои не прие тъй спокойно раздялата със своя хубав остров. Вярно, че отначало с доста голямо безразличие бе взел решението да свърже съдбата си със съдбата на своя зет. Може би за това бе допринесъл и известен страх от сълзите и жалбите на сестра му. Но сега, когато обкиченият с палми бряг и зелените върхове на родните планини започнаха да стават все по-ниски и по-ниски, а накрая се потопиха в морето и безкрайната водна пустиня се ширна пред него страшна и смазваща, той все пак бе завладян от силна мъка и страх. Безмълвен и тъжен се сви в едно ъгълче на палубата, сведе глава и скри лице в своята тебута3.
Никой не го обезпокои през този ден. Моряците отдавна знаеха, че ако някога вземат на борда си туземци за каквато и да било работа, трябва да им дадат време да преодолеят носталгията си. След това те по-лесно свикваха с новия начин на живот.
Том бе твърдо решен да използва всяка възможност за ново бягство. С помощта на Алои се надяваше на успех, защото заради него туземците на който и да е друг остров по-скоро биха го подпомогнали, отколкото да го предадат. Но колкото по-снизходителен беше към него капитанът в открито море, толкова по-строго го охраняваха, щом само се покажеше някой от многобройните острови. А когато след време хвърлиха котва в Хило на Хавай, нещастникът напускаше средната палуба само под стража. В такъв случай не можеше и да се мисли за бягство. А на Алои позволяваха да се разхожда съвсем свободно. Капитан Роджърс знаеше много добре, че докато шотландецът е в ръцете му, островитянинът няма да му избяга.
Единственият враг, който имаше Том на борда, беше третият харпунист, мистър Елджърс. Той не можеше да му прости бягството, а отношенията им станаха още по-мъчителни, когато шотландецът и Алои бяха зачислени тъкмо към екипажа на неговата лодка. На борда на „Луси Евънс“ се чувствуваше толкова голяма нужда от хора, че ако присъствието му на кораба не беше крайно наложително поради някоя спешна работа, то при лова на китове не можеха да си позволят да се лишат дори и от дърводелеца.