— Мистър Хоубарт! — извика капитанът. — Вземете вашата лодка, а същевременно… или нека по-добре отиде мистър Елджърс — прекъсна се той сам, — в неговата лодка е дърводелецът. Нека Том вземе своите инструменти, длето, трион, чук и брадва. Не се знае какво ще има там за разбиване. Ако си заслужава, останете там, докато успеем да се приближим срещу вятъра. Вземете и фенер, в случай че стане много тъмно.
Заповедта бе бързо изпълнена, а Том извикан да слезе от мачтата. Едва му остана време да грабне необходимите инструменти и да скочи в лодката. Междувременно тя бе съоръжена с всичко необходимо от останалия екипаж и моряците веднага я отблъснаха от борда, за да претърсят останките от малкия ветроход. Но щом се озоваха долу в лодката на вода, те не можеха вече да виждат плавателния съд и докато се приближат достатъчно, за да успеят да го различат върху блестящата водна повърхност, в която им се губеше хоризонтът, на главната рея бе изпратен един моряк да им показва правилната посока.
— Натиснете здраво греблата, момчета — подкани харпунистът хората си, — иначе ще се стъмни, преди да сме достигнали целта си. Слънцето вече залязва. Поразмърдайте малко ленивите си мускули, кой знае дали в онзи сандък няма нещо по-ценно от цели два кита.
Последните му думи бяха най-доброто възможно поощрение за неговите хора. Заработиха с греблата с всички сили и стройната превъзходна лодка се понесе с такава лекота по синята повърхност на притихналия океан, набръчквана едва-едва от лекия бриз, че скоро се добраха до тъй желаната цел.
Действително това се оказа малък ветроход местно производство, от онези, които белите строят тук-там за островитяните. Вероятно някоя буря бе застигнала малкия плавателен съд и екипажът му се бе опитал да се спаси с лодката. На палубата имаше само няколко кокосови ореха, който Алои, без да изчаква някаква заповед, нахвърля в китоловната лодка. Освен това някои части от такелажа също можеха да се използват, а даже и само котвата си имаше своята стойност. Харпунистът нареди да запалят фенера, за да огледат вътрешността на ветрохода, която само отчасти изглеждаше напълнена с вода, и да потърсят някакви документи или пък каквито и да било други ценни неща. Междувременно целият екипаж наскача на палубата на малкия ветроход, за да прибере поне колкото може повече въжета, в случай че товарът се окажеше без никаква стойност.
— Дърводелецът тук! Донеси брадва, вземи и едно длето! — извика към палубата харпунистът, който заедно с кормчията беше слязъл долу.
Том се спусна в лодката, привързана откъм подветрената страна на ветрохода, за да вземе малкото си сандъче с инструментите, когато внезапно някой скочи до него в лодката и енергично я отблъсна от ветрохода. Изненадан, той се изправи и видя Алои, с озарена от дръзка усмивка тъмно лице и нож в ръката, с който току-що бе прерязал дебелото въже. Островитянинът постоя в предната част на лодката секунда-две, гордо изправен, но действително само секунда-две, понеже още в следващия миг той захвърли ножа си и грабна едно от греблата.
— Ехей, лодката се е отвързала! — извика един от останалите на палубата моряци. — Ей, канак, трябва да потапяш греблото от другата страна… така отдалечаваш лодката още повече.
— Какво правиш, Алои? — възкликна Том изплашено.
— Какво правя ли, Томо? Искам да отплавам за Тубуаи… а сега да вдигнем ветрилото и да изчезваме, защото все още има поне четвърт час, докато се стъмни напълно. Скоро другите лодки ще бъдат по петите ни.
— Но, Алои! — извика Том. — Как с тази лодка ще изминем…
— Даже да беше и кану — изсмя се буйно Алои, — по-добре ще е да загина тук, отколкото да продължавам да се мъча при онези бели дяволи. Алои няма да остане повече при тях.
— Е, добре тогава, с бога напред! — възкликна Том ликуващо и с бързи движения постави малката мачта. — Все ще се натъкнем нейде на суша, а сега давай в открито море!
— О, Том… о, канак! — завикаха изплашено един през друг в това време оставените на палубата двама моряци. — Хей, мистър Елджърс, лодката отплава!
— По дяволите! — изкрещя харпунистът, бързо изскочи на палубата и щом видя, че двамата бегълци не се подчиняват на виковете му, а със силно издуто ветрило продължаваха бягството си с попътен вятър, той започна да изригва най-богохулни проклятия и клетви. Изпълнен от ярост, той с трескава бързина заразмахва фенера, защото това бе единственият възможен начин да даде знак на кораба, че се нуждае от помощ.
Междувременно от борда на кораба бяха забелязали ако не отблъсването на лодката от останките на ветрохода, понеже за това бе станало вече твърде тъмно, поне вдигнатото й платно. Морякът, застанал на наблюдателницата, със силен глас съобщи на хората на палубата какво бе видял и започна да си блъска главата защо ли лодката не се насочваше право към кораба и защо ли някой не преставаше да размахва фенера от изоставения ветроход. Впрочем на мистър Хоубарт не му бе необходимо много време, за да прозре истинската причина.