— Спуснете лодката ми във водата! — изкрещя той.
— Какво се е случило, мистър Хоубарт? — подвикна капитанът, застанал до кормилото. — Да не е станала злополука с лодката?
— Горе-долу — харпунистът се засмя и изтърси груба ругатня, — поне за нас е злополука. Тя плава с издуто ветрило в посока на подветрената страна и би трябвало много да се лъжа, ако в нея не седят Том и онзи канак, за да предприемат пътешествие за собствено удоволствие.
— Проклятие! — изкрещя капитанът и тропна с крак по палубата.
— Трябваше да го пуснете да си отиде още когато му беше времето — каза харпунистът, като взе дебелата си връхна дреха, приготвена вече върху рудана за нощната вахта, и я облече. — А сега тези юнаци пак ще ни принудят да започнем дяволска гонитба. Но даже не мога да им се разсърдя — на тяхно място бих постъпил по същия начин.
С тези думи той прехвърли релинга и по въжето се плъзна в спуснатата върху водата лодка.
— Мистър Хоубарт, внимавайте да не изгубите из очи кораба — предупреди го капитанът. — Ще наредя да поставят фенери по върховете на мачтите.
— Ay, ay, Sir!5 — подвикна харпунистът през рамо, а под носа ми промърмори: — Да не съм луд в тази тъмна доба да изпусна кораба из очи… не бой се, старче. А сега давайте, гребете, момчета! — каза той на хората си. Четирите гребла едновременно се потопиха във водата и лодката бързо полетя напред.
Ала двамата бегълци нямаше защо да се страхуват кой знае колко много от него, защото се бе стъмнило толкова, че морякът от наблюдателницата можеше да укаже на преследващата лодка само приблизителната посока на бегълците.
Междувременно капитан Роджърс изпрати и втората си лодка при останките от ветрохода, за да прибере намиращите се все още там хора.
„Луси Евънс“ вдигна всички ветрила, обърна ги по вятъра и измина известно разстояние подир преследващите се лодки. Но когато светлината от фенера на борда на пострадалия ветроход започна да става все по-малка и по-малка, а накрая съвсем изчезна, на кораба не му остана нищо друго, освен да легне в дрейф и да изчака двете си лодки. На всичко отгоре на запад се надигаха тъмни облаци и капитанът не биваше да излага екипажите на двете лодки на опасността да се изгубят, още повече че те нямаха никакви хранителни припаси.
След около два часа се завърна лодката с хората от пострадалия ветроход, а половин час по-късно дойде и мистър Хоубарт, който не бе намерил никаква следа от бегълците. На следващото утро никъде по силно развълнуваната повърхност на океана не можаха да забележат избягалата лодка. Бяха принудени да преустановят преследването, отново да обърнат ветрилата и китоловният кораб пак изви носа си в посока към родината.
А двамата бегълци прекараха една нощ, изпълнени от смъртен страх, понеже знаеха, че корабът ще тръгне подир тях и случайно би могъл да запази курс точно в тяхната посока. Ако на зазоряване все още се намираха в полезрението на наблюдателниците му и ги откриеха, нямаше съмнение, че бяха загубени.
Въпреки всичко те запазиха курса си цял час, за да се изплъзнат най-напред от погледите на преследвачите си. После, по съвет на Том, тръгнаха право срещу вятъра, колкото и бавно да напредваха. По такъв начин бе много вероятно корабът да ги подмине в тъмнината, след което вече нямаше да бъде никак лесна работа да ги открият. Взимайки всички мерки, изисквани от предпазливостта, на развиделяване те свалиха бялото ветрило, за да не би да ги издаде, и грижливо претърсиха целия хоризонт. Никакъв кораб не се виждаше. Тогава, изпълнени с нова надежда, те отново вдигнаха ветрилото на свежия бриз и бързо се понесоха на запад право към родното си огнище.
Те в никакъв случай не се намираха вече извън всякаква опасност, защото макар и да нямаше защо да се боят от кораба, все пак седяха в малка, съвсем крехка лодка, без хранителни припаси, само с едно малко буренце, пълно с вода, каквото има във всички такива лодки. Освен това бяха сред безбрежния океан, а трябваше да се доберат до целта си без измервателни уреди, почти разчитайки само на щастливата случайност. Но те не се обезсърчиха, а тъй както весело се плъзгаха по танцуващите вълни, носени от силния бриз, започнаха гръмогласно и възторжено да дават израз на радостта и безграничното си щастие, поздравявайки ликуващо прекрасния свободен свят, който отново си бяха възвърнали.