Томо, както туземците не след дълго прекръстиха своя Том Бъртън, и този ден лежеше заедно с тях на брега и полузамечтано-полузамислено гледаше към далечното ветрило, което, тласкано от лекия бриз, се приближаваше бавно и тромаво.
Навярно пред вътрешния му взор отново се нижеха картини от миналото, преживени от самия него навремето на борда на онзи кораб: тежката ужасна работа, вечните разправии с капитана… после успешното му бягство, когато бе прекарал пет дена в планините на Хавай, хранейки се само с диви банани… след това неговите по-късни плавания нагоре-надолу сред красивите острови и най-сетне сегашният му мирен и спокоен живот на малкото късче земя сред Тихия океан.
„Ами ако сега би могъл ей с онзи кораб да се завърнеш в родината си — продължаваха мислите му своя път, — би ли искал да си тръгнеш? Би ли искал да изоставиш Интаха и малките, за да започнеш отвъд океана отново предишния живот сред студените безсърдечни хора? Не, бога ми, не! Там няма нищо, което би могло да ме привлече, и понякога действително имам чувството, че всъщност някак по погрешка съм бил роден в старата Европа, до такава степен ми се струва, че мястото ми е тук, където съвсем навреме ме доведе моето щастие. Нека в това време онези хора оттатък търчат и се блъскат за пари, да се мъчат да спечелят все повече и повече пари, а после по най-разюздани гуляи да прахосват припечеленото, както по-рано понякога и аз съм правил. Но сега искам тук да се наслаждавам на живота и да се радвам на щастието си. Светът ли? Ха! Толкова много безполезен шум за нищо работа!“
Междувременно слънцето бе потънало в морето и жена му, едно цъфтящо, младо, усмихнато същество, закичено с цветя, дойде да го вземе с малкото си детенце, яхнало левия й хълбок (както тамошните жени носят дечицата си), и водейки за ръка по-голямото — дребно, живо тригодишно хлапенце. Вечерната роса бе започнала да пада и да мокри всичко наоколо.
Корабът се виждаше още доста време на светлата ивица, проточила се по северозападния хоризонт. Дори реите и ветрилата ясно се очертаваха. Все пак скоро контурите му се изгубиха в оловната сивота на спускащата се вечер и когато на изток луната изплува иззад планините, той изчезна напълно.
Но туземците се интересуваха само от онези кораби, които спираха при тях, а това ставаше съвсем рядко. В такива случаи с тях можеха да разменят плодове, зеленчуци, които се научиха да отглеждат от своя бял приятел, а понякога също и нацепени дърва срещу секири, тютюн, басма, украшения, гвоздеи, огледала и други дребни неща. А Томо внимаваше също и да не бъдат прекомерно много лъгани и оказвайки им в подобни случаи ценни услуги като преводач, той и в това отношение си оставаше за тях безкрайно полезен.
Но доста труд му бе струвало да накара островитяните да се заловят с една наистина тежка работа, каквато е сеченето и цепенето на дърва в онзи климат, и твърде малка бе ползата от неговия добър личен пример. Те седяха около него, гледаха как работи и си умираха от смях, когато потта започнеше да се стича по лицето му на едри капки. Но винаги, щом подадеше брадвата на някой от тях, те ставаха много сериозни и скоро я захвърляха на земята. Едва по-късно, когато видяха как в ръцете на най-прилежните потече богата печалба, започнаха да отстъпват на увещанията му и сами се залавяха на работа. Ала все още бяха необходими и уговорки.
Но въпреки всичко цепенето на дърва си оставаше празник за тези безгрижни деца от света на палмите, защото те винаги най-лесно и най-бързо откриваха приятната страна на всяка работа. Момичетата и жените се събираха около работещите, беряха цветя и виеха венци, с които награждаваха най-сръчните и работливите, или пък се смееха над несръчността на тогова или оногова. Но това ставаше по толкова добродушен и сърдечен начин, че никога никой не можеше да се разсърди, а всеки се чувствуваше подтикван от един особен вид честолюбие да свърши по-добре работата си, та и той да спечели някое венче.
Едва-що на изток бе започнало да се зазорява, когато неколцина от младежите бяха вече на крака, за да отплават с лодките си на риболов. Но виковете им скоро разбудиха и други техни другари, които, щом учудено надникнаха от колибите си, видяха съвсем ясно и вече доста наблизо кораба, забелязан още предишната вечер. Ако нямаше намерение да спира на техния бряг, той сигурно би избегнал близостта на кораловите рифове, които се образуват около всички тамошни острови и често ги преграждат към океана на много, много мили околовръст. Моряците все още не разполагат с точни карти на онези места, а и подводните рифове се „местят“ наистина твърде често, за да е възможно със сигурност да се посочат всички опасни места. Ето защо, когато корабите решат да спрат на брега на някой такъв остров, след като се приближат до него, те или кръстосват през нощта на сигурно разстояние, или пък хвърлят котва, при условие че достигнат дъно, на което може да се разчита. В действителност хвърлянето на котва по тези места е рядкост, тъй като почти винаги коралите се издигат към повърхността стръмно и някак изведнъж. И докато на едно място вълните се пенят над рифовете, достигнали чак до водната повърхност, на друго, и то съвсем наблизо, лотът често не може да намери дъно дори на петстотин или шестстотин стъпки дълбочина. Разбира се, че в такъв случай не е възможно и да се мисли за хвърляне на котва.