— Искам да отида с татко — каза малкото му момче, когато той го вдигна и целуна, а после подаде ръка на жена си, — и аз искам да видя голямото кану.
— Не може, миличкото ми — започна да го уговаря баща му, — там ти само ще ни пречиш, а в това време майка ти ще се безпокои за теб.
— Остави го тук — помоли го жена му, — а ми се искаше и ти да не отиваш там, Томо. Когато те виждам да отплаваш с непознати мъже в такава лодка, все ми се струва, сякаш никога няма да се върнеш и че си отиваш в твоята истинска родина. А какво би правила тогава Интаха сама с децата си!
— Не се страхувай! — утеши я мъжът. — Та колко много кораби съм посещавал досега, а и онзи живот ми е познат твърде добре, за да бъда подмамен с някакви лъжливи илюзии. Знам какво могат да ми предложат тези хора и какво имам тук. Няма да бъда такъв глупак, та да те изоставя заедно с малките хлапенца. Впрочем брат ти Алои ще дойде с нас. Надявам се, че този път ще донеса достатъчно пари, за да откупя от вожда цялата градина с кокосови дървета зад нашия парцел.
— Хайде на борда! — подвикна харпунистът, който бе заел вече мястото си в лодката. Том също скочи в нея, Алои и един друг островитянин се качиха в тяхното кану и скоро двата малки плавателни съда запениха водата в посока към прохода между кораловите рифове.
Двамата мъже в кануто правеха всичко възможно, за да не изостават от европейската лодка, и скоро по лицата им потекоха едри капки пот. Обаче дългите здрави весла на моряците вършеха повече работа от леките гребла на туземците, държани свободно само на ръка, и още преди да достигнат рифовете, китоловната лодка имаше вече поне триста стъпки преднина. Щом двамината разбраха, че не могат да поддържат същата бързина като бледоликите, те просто най-спокойно оставиха греблата, свиха си по една цигара от току-що спазарения тютюн и за да ги запалят, взеха да трият две сухи парчета дървесина от гуава. Товарът от китоловната лодка бе вече прехвърлен на борда, а в момента и самата тя се издигаше нагоре с помощта на крановете, когато двамата туземци отново хванаха греблата и бавно я последваха.
Когато китоловната лодка достигна „Луси Евънс“, Том бързо се покатери на борда подир харпуниста. Те чуха как малката камбана отброява дванайсет часа и щом скочиха на палубата, видяха, че капитанът тъкмо слиза в каютата след току-що направените измервания, за да ги сравни с наблюденията, направени сутринта, и по този начин да провери дали бордовият часовник е верен.
„Луси Евънс“ беше превъзходно оборудван кораб, но от продължителното пътуване и скорошния улов, следи от който все още се забелязваха по палубата, той изглеждаше в доста лошо състояние. Също и хората от екипажа, които се притекоха, за да приберат тъй желаните плодове и пресни зеленчуци, имаха съвсем разпуснат и занемарен външен вид.
Китоловците, които с години се занимават с мръсна китова сланина и мас, имат голяма склонност да не обръщат внимание на външния си вид, а той точно в такива случаи се нуждае от двойно по-големи грижи. Та и капитанът на този кораб си беше имал толкова ядове със своя екипаж, че най-сетне се отказа от намерението си добре да ги възпита и да направи от тях онова, което си бе мечтал от самото начало — а именно свестни моряци. Само когато някой от тях в съвсем неподходящо време „опънеше ветрила срещу вятъра“, той здравата го скастряше и след псувните и проклятията за кратко време му олекваше на сърцето.
— Изглежда, на вас екипажът наистина хич не ви достига — каза най-сетне Том на харпуниста, след като мълчаливо бе наблюдавал известно време палубата, — ако това са всичките ви хора, дето се виждат по палубата.
— Имате право — отвърна навъсено харпунистът, — туй е цялата банда. Едва ли на борда на някой порядъчен морски кораб се е срещала някога по-презряна смесица от шивачи, обущари и скитащи калфи. С голяма мъка успяхме в последните две години да ги научим поне да гребат. Измина една цяла година, докато започнат едновременно да потапят и да дърпат греблата. Направо скандална история! А когато бяхме на север в Беринговия проток и се намирахме близо до някой друг кораб, просто ни беше срам да изпратим до него наша лодка, а заради тяхната непохватност изпуснахме и няколко кита. Що се отнася до такелажа, тези негодници и досега едва ли могат да ти направят един рифов възел.
— Но за топене на мас ги бива — засмя се Том. — Стига само офицерите да разбират от работата си.
— Офицерите ли? Да, имаме достатъчно харпунисти, и щурмани, с изключение на един от щурманите, който лежи долу болен, обаче нямаме ни един-единствен дърводелец и никакъв ковач, а първият бъчвар ни офейка също на Хавай. Над това старо корито наистина тегне някакво проклятие и ако ни се повредят по-сериозно още една-две от лодките, действително ще се видим принудени да спрем нейде по американското крайбрежие. Но ето че пристигна и вашето кану… тези юнаци хич не бързат. Ама че мързеливци!