— Боже мили, та кой ли може да им се сърди? — засмя се Том. — Природата с пълни шепи им дава всичко, от каквото се нуждаят, и то без да е необходимо и пръста си да помръднат. Впрочем ако нещо действително ги интересува, тогава са достатъчно пъргави и дейни, а ми се струва, че когато е необходимо, те са способни на по-силни страсти и по-голяма енергичност… Ами ей там не се ли задава вашият капитан? Как се казва?
— Роджърс… Навярно няма да имате нужда от вашето кану, понеже съм убеден, че той незабавно отново ще отпрати лодките към брега, за да донесат дървата.
— Роджърс ли? — възкликна Том. — Струва ми се, че е мой стар познат. Кой е бил предишният му кораб? — добави той припряно, без да сваля погледа си от капитана, който в момента излизаше на палубата.
— „Бони Скочмън“, ако не се лъжа — гласеше отговорът.
— По дяволите! — промърмори тихо Том под носа си и погледът му неволно потърси току-що пристигналото кану.
В това време харпунистът пристъпи към капитана, за да му докладва относно сключената сделка за плодове и зеленчуци, а също и да го уведоми за дървата, струпани на брега изсъхнали и готови нацепени, които трябвало само да бъдат качени на борда.
— Чудесно, мистър Хоубарт — каза бързо капитанът, — нищо по-добро не бихме и могли да си пожелаем… ами каква е цената?
— Умерена. Сред тъмнокожите живее един бял, който, изглежда, ръководи цялата работа, и заради това направо го доведох с нас, та вие самият да можете да сключите сделката с него. Ей къде е този човек.
— Толкоз по-добре, толкоз по-добре. Говори ли английски?
— Той е шотландец.
— О, великолепно!… Аа, добър ден, мистър… Мътните го взели… това лице ми се струва дяволски познато!
— Как сте, капитан Роджърс? — попита Том, който, възвърнал бързо самообладанието си, но все пак леко изчервен и малко смутено усмихнат, пристъпи към него. Подаде му ръка, която капитанът бавно пое, взирайки се все по-внимателно в лицето му. — Навярно няма да можете да ме познаете, нали? През дългите години, прекарани под жарките лъчи на тукашното слънце, съвсем почернях.
— Не бяхте ли на „Бони Скочмън“?
— Разбира се.
— Дърводелец?
Том кимна.
— И ми избягахте на Хавай?
Лицето на Том пламна като божур, но докато отговаряше, по чертите му пробягна добродушна и все пак полудяволита усмивка:
— А вие за малко да ме спипате, понеже туземците, изпратени по петите ми, на няколко пъти бяха съвсем близо зад мен. Цели петнайсет часа прекарах в короната на една палма под страшно проливен дъжд.
— А аз пък заради вас останах тогава четири дни на котва при оня проклет остров и междувременно не само че пропуснах богат улов, ами после, през останалата част от плаването ни, бях принуден да се оправям с оня глупак, втория дърводелец.
— Може би навремето да не постъпих съвсем правилно, капитан Роджърс — призна си Том чистосърдечно, — но брегът ми се усмихваше твърде примамливо, а и самият вие знаете какъв груб и несправедлив човек беше тогавашният първи харпунист. Почти всички ни бе довел до отчаяние и повечето хора той ги прогони от кораба — бягаха при най-малката възможност.
— Това не е никакво извинение, мистър… а как ви беше името?
— Том Бъртън.
— Ах, да… мистър Бъртън, туй не е никакво извинение. Вие бяхте поели известни задължения спрямо мен и собственика на кораба за цялото време на плаването ни и бяхте длъжен да останете не само заради нас двамата, а и заради вашите другари. Много добре знаете, че на китоловния кораб целият екипаж участвува в лова на китове, но че този лов изобщо не може да бъде осъществен, ако липсват най-важните майстори в подобен случай — дърводелецът и бъчварят. Тъй като всички ние на борда напразно бихме плавали насам-натам, ако лодките не са годни за спускане във водата и за преследване на китовете, то доброто поддържане именно на тези лодки е едно от най-важните неща на борда на всеки китоловен кораб и тъкмо затова се наемат и назначават дърводелците. А нарушат ли договора си, те застрашават улова на целия кораб и нанасят огромни загуби не само на собственика, съоръжил и подготвил кораба за плаване, но лишават от възможността за печалба също и целия останал екипаж, от капитана, та чак до юнгата. А бога ми, ние наистина не се скитаме само за собствено удоволствие по три-четири години ту сред ледените планини на север, ту под това палещо слънце, оставяйки жените и децата си сами у дома.