Падна нощта и непрогледността, предизвикана от мъглата, се увеличи. Вълните едва се забелязваха, а моряците полагаха усилия, за да забележат другарите си, които се намираха на кърмата.
Към десет часа вечерта отпред се появи бяла млечна светлина, която ту ставаше много силна, ту изчезваше. Почти веднага след това температурата, която все още беше поносима, падна и настъпи вълчи студ.
Като че ли от недрата на тази млечнобяла светлина идваше някакво студено течение, което заледяваше всичко наоколо.
— Айсблинкът — извикаха моряците, които бяха на носа на кораба.
— Блокове напред! — извика наблюдателят, който въпреки силните удари не бе напуснал своя наблюдателен пост.
— Свийте платната! — изкомандва Томсен. — Отваряй добре очите си, наблюдателю!
„Торпа“ се изви бързо въпреки вълните, които я нападаха, но едва бе изминала и няколко възела и наблюдателят извика отново:
— Айсберг напред!
— Гръм и мълния! — изруга капитанът. — Благоразумие и спокойствие, иначе ще се разбием някъде.
Той се взря напред и през гъстата мъгла му се стори, че вижда някакви грамадни бели маси. Наостри уши и чу заглушени скърцания. В миг разбра, че някаква ледена планина си отваряше път между ледените блокове.
— Виждат ли нещо пред нас, наблюдателю? — попита Томсен.
— Пред нас е планината, но наляво няма нищо.
— Тогава добра сполука и Бог да ни помага!
Без да се помести от мястото си, капитанът обърна курса на „Торпа“ на юг. Притиснат от айсберга и от ледените полета, корабът се опитваше да си намери място да мине.
„Торпа“ напредваше, като се качваше и слизаше по високите вълни. Разчупваше със силен трясък ледените блокове. Премина около айсберга, чието огромно тяло едва се забелязваше в гъстата мъгла.
След като отмина доста далече, чу се продължително свистене, след него ужасяващо скърцане и плясък на вълни.
— Паднал е — извика Томсен. — Една минута още и щяхме да бъдем смазани!
— Айсбергът ли? — запита Оскар.
— Да, професоре, разпукнал се е няколко минути след като минахме ние.
— Но…
— Мълчете, професоре!
Томсен се беше навел напред и като че ли слушаше много внимателно. Изведнъж той се изправи и Оскар за първи път го видя с напрегнато лице.
— Какво има, господин Томсен? — запита професорът.
— Скърцане — тихо отвърна китоловецът. — До Острова на мечките сме.
— Но как го чувате?
— Вдясно от нас, ако не се лъжа. Наблюдателю!
— Да, капитане?
— Виждаш ли нещо пред нас?
— Нищо. Мъглата слиза все по-ниско.
— А чуваш ли скърцането? Ослушай се добре! Изминаха няколко минути в напрегнато очакване, след което гласът на наблюдателя се разнесе над главите им.
— Да, скърцане отдясно.
Томсен остави кърмилното колело на един моряк и изтича заедно с Оскар на палубата. Опита се да съзре нещо през мъглата, но не успя. Ослуша се отново и сега съвсем ясно чу шум от стичане на вода, но шум, съвсем различен от този, който предизвикват вълните, когато се гонят в морето.
— Кърмилното колело! Наляво!… Бързо!
„Торпа“ продължаваше да напредва, но вече не на север, а на северозапад, за да избегне Острова на мечките, който по всяка вероятност беше пред тях.
Китоловецът, уловил се здраво за въжето, се ослушваше внимателно и направляваше хода на кораба. Чуваше се ясно шумът от разбиването на вълните в крайбрежните ледове.
Цял час „Торпа“ плава все в същото направление, после неочаквано се озова в спокойно море.
Капитанът въздъхна с облекчение и се върна на кърмилното колело.
— Господ ни пази, професоре — каза той на Оскар.
— Не ни ли застрашава вече опасност?
— Не казвам това, но поне няма да се разбием в крайбрежните ледове, защото Островът на мечките остана зад нас. Уверявам ви обаче, че прекарах един много мъчителен час, и не знам дали бих имал смелост да мина втори път през същото място и при същата непрогледна мъгла.
— Към Шпицберген ли отиваме?
— Да, професоре.
— Ледовете няма ли да ни спрат?
— Възможно е.
— Но, струва ми се, че тук морето е по-спокойно. Не чувам ледовете да се удрят в кораба.
— Това е, защото сме на път за Шпицберген. Тези острови закриват Острова на мечките, тоест служат му за защитна стена срещу ледовете, които слизат направо от север. Ето защо сега вълните, които идват направо от океана, по-малко ни безпокоят.
— Кога се надявате да стигнем до островите?
— Утре преди залез-слънце, ако вятърът не се извърти на север.
— Толкова бързо ли?
— Между Шпицберген и Острова на мечките има само сто и петдесет мили.