— И накъде ще се отправите? Към Южния нос или към остров Хопе!
— Към Южния нос, защото, както ви казах, искам да приютя „Торпа“ в айсфиорд. Професоре, приберете се в каютата си и спете спокойно.
— Ще послушам съвета ви — отвърна Оскар. — Ами вие?
— Не ще напусна кърмилното колело, докато не видя Южния нос.
— Лека нощ, капитане.
Томсен бе казал твърде рано, че вече е избегната опасността. „Торпа“ плаваше много по-сигурно, защото нямаше големи вълни, но ледове все още се срещаха, довлечени от северозападния вятър.
От време на време наблюдателят съобщаваше за грамадни ледени планини, които само с едно блъскане можеха да смачкат кораба, въпреки че той беше здраво строен. Тези гиганти плаваха в мъглата, като разпръсваха млечна светлина около себе си. Понякога те се блъскаха помежду си и тогава се издигаха високи вълни, които ненадейно обливаха кораба.
За щастие вятърът започна да разкъсва мъглата, която също започна постепенно да се вдига.
В шест часа сутринта, когато мъглата започна да се разрежда, се чу гласът на наблюдателя:
— Айсфелд наляво от нас!
— О, толкова скоро! — извика Томсен.
Той предостави кърмилното колело на един моряк и ловко се изкачи в малката наблюдателница. Оттук с изненада видя, че мъглата е ниско над водата — горе беше ясно.
На небето блестяха звездите и луната, която приличаше на огромен металически диск, заобиколен от светъл ореол. До височината на наблюдателницата се издигаше мъгла, която тук-там беше все още доста гъста.
Над мъглата стърчаха двете мачти на кораба и върховете на безбройни айсберги, а на север се виждаха много ледени върхове, които отразяваха бяла светлина, наречена айсблинк. Тези върхове се простираха докъдето стигаше погледът.
Китоловецът разбра, че под тази гора от върхове се простира едно от онези безкрайни ледени полета, наречени айсфелд.
— Пътят на север е затворен, нали, наблюдателю?
— Да, капитане.
— Мислиш ли, че по западните брегове на Шпицберген ще намерим същите ледени полета?
— Много е възможно, ако не побързаме.
— Виждаш ли някой връх на хоризонта?
— Току-що видях през далекогледа едно тъмно петно.
— Това е Южният нос на големия остров.
— И аз така мисля, капитане.
— Видя ли айсблинк в същата посока?
— Не, господин Томсен.
— Това е добър знак, ще можем да се приближим. Капитанът се върна при кърмилното колело, като сега внимаваше повече в това, което показваше компасът.
Два часа по-късно, когато последните пластове мъгла се разпръснаха, наблюдателят извика:
— Земя, земя!
— При Шпицберген ли сме? — запита един глас.
— Да, професоре — отговори китоловецът на Оскар, който току-що бе излязъл от каютата си. — Но ще трябва да плаваме още няколко часа, преди да стигнем дотам.
— Свободно ли е морето?
— Дотука да, но в това ще се убедим по-късно.
— Нетърпелив съм да пристигнем по-скоро на тези острови, господин Томсен.
— И аз съм не по-малко нетърпелив.
— Може да се каже, че нашата задача скоро ще приключи, капитане.
— Или сега ще започне. Не ще бъде така лесно да намерим корабокрушенците от двата кораба и кой знае кога ще можем да помислим за връщането и дали ще се върнем въобще…
— Имам вяра във вашата опитност.
— Но ледовете се присмиват на опитността, професоре, и могат да ни направят някоя лоша шега.
— При все това се надяваме, че всичко ще свърши добре.
— Или да се доверим на Бога — завърши китоловецът.
Глава VI
АРХИПЕЛАГЪТ ШПИЦБЕРГЕН
Архипелагът Шпицберген, или Шпицберг, се намира, така да се каже, на границата на обитаемия свят. Разположен е между седемдесет и седмия и сто осемдесет и осмия градус северна ширина, но все още не се знаят точните му граници, защото не е бил напълно изследван. И не се знае дали земята на крал Карл, която се намира на юг, свършва при тридесет и първия градус източна дължина, или се простира към Земята на Зики, открита от изследователя Пайер, а по-късно проучена от Лойд Смит по време на полярната експедиция през 1880 година.
Дълго време са мислили, че Шпицберген е само един остров или най-много два, свързани с ледени блокове, но след изследванията на Пири се знае, че той образува един истински архипелаг.
Шпицберген е най-големият остров, набразден от заливи и фиорди, с вериги от доста високи планини и с огромни ледове, които като че ли всяка година се увеличават все повече и повече.
Най-голям от фиордите е Айсфиорд, запазен от всички ветрове и толкова широк, че може спокойно да побере една многобройна флотилия. На южния бряг е заливът Магдалена, заобиколен с гранитни планини, високи 1500 до 1800 метра. Той е последното възможно място, където корабите могат да хвърлят котва, и се намира само на двеста и петдесет левги от полюса.