— Близо ли са, господин Томсен?
— Най-много на около три мили. Ей, кърмчия, дай ми твоя далекоглед. Виждам един дълбок отвор в брега и много се надявам…
Той не се доизказа, грабна далекогледа и го насочи към брега. Радостен вик се разнесе.
Точно насреща се отваряше залив, доста дълбок и много широк, заобиколен от високи планини и един грамаден ледник от лявата си страна.
Върху едно островче, образувано от високи скали, с обиколка от около триста-четиристотин метра, китоловецът забеляза един висок прът и на него закрепено норвежкото знаме, което полярният вятър развяваше безпощадно.
— Айсфиорд! — извика Томсен. — Моряци, вашите другари са там!… Те ни очакват!
Силен вик се изтръгна от гърдите на норвежците:
— Да живее нашият капитан!… Към брега! Към брега!…
Китоловецът забеляза, че леденото поле се простира на триста крачки от ледовете, които затваряха Айсфиорд. При малко по-голямо усилие с ледоразбивачките може би щяха да достигнат до островчето или до брега на острова.
Спуснаха във водата две лодки. В тях поставиха шейни, храна, оръжие, дрехи, завивки и отидоха да оставят всичко това на вътрешния бряг на ваке…
След това шейните бяха натоварени и две дружини моряци ги изтеглиха чак до канала.
Други моряци плъзгаха лодките по леда, за да ги завлекат до отсрещния бряг, откъдето щяха да потеглят избраните моряци.
Томсен, професорът и петнадесетина моряци, най-здравите, щяха да преминат канала. Другите щяха да останат да пазят „Торпа“ под ръководството на наблюдателя.
Пренасянето по леда стана доста бързо и без инциденти, въпреки че морето беше недружелюбно, развълнувано и снегът падаше толкова обилно, че брегът не можеше да се види вече.
Слънцето се скри отново в мъгла, която сега стана още по-гъста.
Китоловецът обаче не беше човек, който щеше да се спре. Страхувайки се от теченията, които можеха да отвлекат ваке на юг, и като знаеше, че корабокрушенците от двата кораба вече нямат никаква храна, той искаше да стигне колкото може по-скоро на островчето, над което се развяваше знамето. Беше сигурен, че там ще намери някое ценно и така необходимо му указание.
Опита най-напред леда, за да провери дали ще може да издържи тежестта на двете шейни и на хората му. След това накара да запалят факли, за да не се загубят в мъглата, и даде знак за тръгване.
Петнадесетте мъже, навързани за шейните, тръгнаха, а в това време снегът се сипеше на още по-едри парцали.
Островчето, на което се развяваше знамето, не се забелязваше вече, но Томсен и Оскар бяха определили точно мястото му, и сега, с компаси в ръце, бяха сигурни, че няма да се изгубят.
Освен това разстоянието, което трябваше да преминат, беше късо — не повече от една миля.
Опитваха внимателно ледовете да не са подвижни, отваряха си път през натрупаните снегове.
Най-после, след половинчасово мъчително теглене на шейните, те стигнаха до първите скали на островчето, които бяха до най-южния бряг на Айсфиорд.
— Спрете там, под онези скали — викна на моряците Томсен. — Безполезно е да мъкнем шейните през тези урви.
— Мислите ли, че ще намерим някого на този остров? — запита Оскар.
— Не вярвам, професоре. Този къс земя не може да предложи абсолютно никаква храна на гладни корабокрушенци.
— Но може да ни послужи за наблюдателница, господин Томсен.
— Да, съгласен съм. Въпреки че никакъв кораб не минава покрай тези брегове след месец август. Елате, професоре. Надявам се да намерим нещо при знамето.
Нарамиха пушките и с помощта на железни бастуни започнаха да се изкачват по скалите, като се стараеха да не предизвикат свличане на снежните маси.
Бяха се изкачили само на няколко метра, когато китоловецът сграбчи професора за ръката.
— Какво има, господин Томсен? — запита Оскар изненадан.
— Чухте ли? — запита го капитанът.
— Не.
— Този остров е обитаван, професоре! Слушайте, слушайте!…
Глава VIII
КОРАБОКРУШЕНЦИТЕ ОТ „ТОРНЕА“
Оскар и Томсен се бяха спрели на една скала и със свалени шапки се вслушваха внимателно, като се стараеха да отделят далечните неясни гласове от плисъка на вълните.
Изведнъж Оскар скочи и извика:
— О, да, капитане! Там долу говорят мъже!
— Видяхте ли, че не бях се излъгал? — отвърна Томсен.
— Дали това не са моряците от двата кораба?
— Така мисля и аз, професоре. Шпицберген няма постоянни жители.
— Но преди да падне мъглата, ние не видяхме абсолютно нищо върху тези скали.