— Може да са в някоя падина или зад някоя скала. Да се качим, професоре.
— Да, нека се качим!
Тръгнаха по-бързо, подтиквани от надеждата да намерят в най-скоро време нещастните корабокрушенци от „Торнеа“ и от „Гьотеборг“.
През свистенето на вятъра се чуваха все по-отчетливо човешките гласове, които долитаха от горе, но все още не можеха да се разберат отделните думи.
— Хей, кой говори там? — извика Томсен.
Гласовете за миг замлъкнаха, след което мъжки глас прозвуча на норвежки:
— Бяла мечка да ме изяде жив, ако това не е гласът на някой моряк!…
— Вятърът се е пошегувал с нас! — допълни друг.
— Не е вятърът! — извика повторно Томсен. — Обажда ви се глас от Вадзо!
— Вадзо!… Вадзо!… — извикаха неколцина. — Кой говори от Вадзо? В името на Бога, отговорете!…
— Аз съм китоловецът Томсен и при вас ме изпраща господин Фойн.
— Господин Фойн?!… Та ние сме вече спасени?!
През мъглата и през снега китоловецът и професорът видяха силуетите на човешки същества, които заслизаха презглава по стръмнината. Малко след това те бяха в обятията на около десетина моряци и пренесени горе, преди да успеят да произнесат и една дума или да видят лицата на корабокрушенците.
Когато се почувстваха свободни, те се озоваха във вътрешността на някаква колиба, построена от останките на кораб, от платна и от лед, осветена от две необикновени лампи, направени от шишета с накатранен фитил.
Десет мъже ги наобиколиха, бледи, с хлътнали очи, с бузи и нос, подути от студа, с устни, напукани и разранени от ледения вятър, и с окъсани дрехи.
— Кои сте вие? — запита Томсен, като погледна състрадателно тези нещастници.
— Ние сме оцелелите от „Торнеа“ — казаха шестима от тях и минаха напред.
— А ние сме корабокрушенците от „Гьотеборг“ — отговориха останалите четирима.
— Аз съм капитан Томсен, изпратен тук да ви спася.
— Капитане — обърна се най-старият от моряците, — ние ви благодарим, че ни дойдохте на помощ през този сезон, когато всички кораби бягат на юг.
— Да, господине. Всички сме ви много признателни — допълниха и останалите.
— Господин Фойн ме изпрати — каза кратко Томсен.
— Вие сте истински моряк!
— Но сами ли сте? — запита Томсен. — Не бяхте ли тридесет души?
— Да, капитане, толкова бяхме, но вече не сме — отговори най-старият.
— Къде са другите?
— В Айсфиорд.
— Живи ли са?
— Живи са, но се борят с глада. Когато ги оставихме преди шест дни, за да дойдем тук, откъдето видимостта е по-добра, пък и бяхме сигурни, че господин Фойн ще ни изпрати кораб на помощ, тогава те имаха само няколко килограма сухар и половин тюлен, убит предишния ден от капитан Янсен.
— Жив ли е още капитан Янсен?
— Да, господине.
— Далече ли се намират вашите другари?
— На половин час с лодка.
— Имате ли лодка?
— Да, но вътрешността на Айсфиорда е съвсем заледена и не ще ни послужи.
— Няма значение: аз имам петнадесет моряци и две шейни. Трябва да побързаме, защото моят кораб ще бъде отвлечен далече оттук. Гладни ли сте?
— Снощи изядохме последния сухар и две морски свраки, след като четиридесет часа не бяхме хапвали нищо.
— Господи! — прошепна Оскар.
Томсен излезе от колибата и като сви длани като тръба, извика с цяло гърло:
— Хей, моряци от „Торпа“!…Донесете храната! Оставете долу шейните!
След няколко минути десетината моряци, натоварени с храна, пристигнаха в колибата и прегърнаха другарите си, които смятаха, че вече не ще срещнат никога.
Томсен раздаде сухара, шоколада и рома, после свариха топъл чай и когато ги видя поободрени, даде знак за тръгване.
Искаше му се да останат час-два, за да могат тези нещастници да хапнат топла закуска, но едно закъснение можеше да се окаже фатално за всички.
Северният вятър отново задуха и леденият блок, в който бе затворена „Торпа“, можеше да бъде завлечен в открито море.
Все още валеше сняг, но мъглата се беше разредила и сега беше по-светло. Така можеха да напредват по-бързо и по-лесно да избягват опасностите.
Двадесет и седем мъже тръгнаха бързо по Айсфиорд, който беше съвършено заледен.
Старият моряк водеше двете дружини.
Тъй като ледените блокове бяха гладки и добре споени, ходенето не представляваше особена трудност, но снегът затрудняваше доста напредването на шейните, въпреки че бяха намазани със специална смес от катран и лой.
Докато вървяха, старият моряк разказваше на капитана и на Оскар историята на двойната катастрофа, която бе сполетяла и двата кораба и при която бяха загинали единият капитан и тридесет и седем моряци.
„Торнеа“ и „Гьотеборг“ плавали заедно чак до южните брегове на Шпицберген. Те забелязали, че тези места изобилстват с боети, един особен род раци, предпочитаната храна на китовете, и затова дошли на лов чак тук.