На 24 август уловили вече два кита и още същия ден били застигнати от страхотен ураган, който идвал от север и носел много айсберги и пакс. След тази ужасна нощ „Торнеа“ била затворена между ледовете. Помъчили се да си пробият път, като разпукнат ледовете с кораба, но той се ударил в един неустойчив айсберг. Ледената планина наистина се разпукнала, но повлякла със себе си и кораба. Катастрофата станала толкова бързо, че само единадесет моряци успели да се спасят върху жалките останки.
Морето било толкова бурно, че и останалите започнали да изчезват един по един — завличало ги безпощадното разярено море.
Капитан Диксен, един от оцелелите, бил така отвлечен впоследствие от една вълна. Видели го само за миг как се бори безпомощно със стихията. Вълните го погълнали.
Цели четиридесет и два часа останалите шестима корабокрушенци се борили с разяреното море, вкопчени отчаяно в разбития кораб, по-точно в останките му, докато най-сетне вълните ги изхвърлили на южния бряг на Шпицберген.
В това време „Гьотеборг“, след като бурята му смъкнала мачтите, бил отнесен към брега, където със сила се блъснал и разбил. Една трета от екипажа му загинала.
Корабокрушенците от двата кораба се срещнали два дни по-късно при входа на залива.
Успели да спасят само две китоловни лодки, малко храна и няколко пушки; те решили да се приютят в Айсфиорд, защото знаели, че там има една колиба, построена преди години от неколцина китоловци, и че по тези места могат да се намерят тюлени.
Издигнали една мачта, прикрепили към нея знаме, а под знамето написали своето послание и след седем дни навлезли в Айсфиорд. Намерили колибата.
До края на септември все още преживявали криво-ляво, но след това гладът започнал да ги мъчи, защото се оказало, че няма почти никакви животни. За тридесет дни успели да убият само два тюлена, три моржа и една бяла мечка.
Били загубили надежда, че ще получат някаква помощ от господин Фойн, и се били примирили с мисълта, че гибелта им е неизбежна, защото знаели безпощадността на лютата зима при тези условия.
— Господин Фойн нямаше да ви остави на тези острови без помощ — каза им Томсен. — Веднага щом му съобщих, че съм намерил нещо, което ме караше да мисля, че е от разбит кораб, а този кораб беше „Гьотеборг“, той ми предостави на разположение „Торпа“ и част от хората си.
— Нима сте намерили останки от „Гьотеборг“? — запита учудено старият моряк.
— Да, на юг от Острова на мечките.
— Това е било истинско щастие за нас.
— И аз така мисля. Защото без тези останки едва ли щеше да се ускори спасителната експедиция, господин Фойн все още очакваше известие от вас. А всякаква експедиция, която би тръгнала по-късно, не би могла да си пробие път през ледовете.
— Наистина, капитане. Но смятате ли за възможно да ни заведете до Вадзо, преди да бъдем принудени да презимуваме тук?
— Ще се опитам, но не вярвам да успея. През миналата нощ „Торпа“ бе блокирана от ледовете.
— И няма ли да може да се освободите?
— Надали. Но това не трябва да ви безпокои. Имаме достатъчно запаси от храна, както и въглища, така че никакви студове не ще ни уплашат. Може да прекараме и цяла година.
— Стой!… Близо сме вече, а шейните не ще могат да се изкачат.
— Там горе ли е колибата? — запита Томсен, като посочи един бряг, който едва се очертаваше в мъглата.
— Да, капитане.
Китоловецът заповяда на своите хора да спрат. Избра измежду тях най-здравите — двадесетина на брой, натовари ги с храна и ром и се отправи към колибата, воден от двама корабокрушенци от „Торнеа“.
Като стигна в подножието на брега, напълни пушката си и гръмна два пъти.
След малко няколко поредни гърмежа му отвърнаха.
— Кой е? — чуха се гласове.
— Капитан Томсен с екипажа на „Торпа“. Изпраща ме господин Фойн.
Силен, трогателен вик се изтръгна от двадесетина гърла:
— Спасени!… Спасени сме!…
Глава IX
ВРЪЩАНЕТО
След няколко минути Томсен, Оскар и моряците от „Торпа“ се озоваха в прегръдките на капитан Янсен и моряците от „Гьотеборг.“
Срещата беше трогателна. Спасените плачеха и се смееха едновременно, доскоро загубили всякаква надежда.
Те бяха в още по-трагично положение от другарите си на острова. Отпаднали от глад и студ, слаби, бледи, с изпокъсани дрехи, а някои вече болни от скорбут поради продължителното лишаване от витаминозна храна.
Последните два сухара бяха разпределени до троха и изядени преди повече от едно денонощие. Налягали в полуразрушената колиба, не им оставаше друго, освен да дочакат смъртта.