Този феномен трая два часа, после пламъците започнаха да бледнеят и не след дълго непрогледна тъмнина обгърна и морето, и ледовете.
На 17 октомври планините на Шпицберген изчезнаха от хоризонта.
Леденият блок, който продължаваше да се движи на югоизток, се намираше на около четиридесет мили от Южния нос и продължаваше своето слизане, като се движеше между дванадесет и тринадесет градуса по меридиана.
Скоростта на движението се колебаеше дотогава между 26 и 30 мили на денонощие. „Торпа“ напредваше бавно поради натрупването на ледовете, които се придвижваха от източните брегове на Гренландия.
Големите сблъсквания с тях разтърсваха кораба и се отразяваха в басейна. Сега леденият блок се блъскаше в айсберги, които имаха обиколка около петстотин, осемстотин, дори хиляда метра. Понякога се образуваха големи пукнатини, които студът бързаше да запълни.
Томсен, Оскар и Янсен всеки ден обикаляха бреговете на ваке, като се надяваха, че ще се отвори някъде достатъчно широка пукнатина. Но за съжаление тези разходки се оказваха винаги безрезултатни.
Централната маса на ледения блок не се поддаваше на натиска на ледовете и оставаше цяла.
Екипажът обаче не страдаше от този продължителен арест и не бездействаше.
Всеки ден се сформираха групи ловци, които се връщаха с богат улов от разнообразни пернати обитатели на Северния полюс, но за съжаление липсваше едрият улов.
Когато времето не позволяваше да се излиза, събираха се в общата зала, играеха забавни моряшки игри, свиреха, пееха, веселяха се и нехаеха, че навън стене виелицата, че ледовете са сковали кораба, че тъмнината е непрогледна и денем, и нощем.
На Шпицберген бе почнала дългата полярна нощ.
Най-сетне ловците успяха да убият едно огромно земноводно животно. Изненадаха един морж, когато бе излязъл и се приличаше на слабото слънце.
Животното не успя да се скрие в морето и бе убито с четири куршума.
То беше толкова тежко, че се наложи да го теглят дванадесет моряци. Наред с него на ловците се удаде възможността да убият толкова много птици, че три дни подред ядоха само птиче месо.
Глава XI
СБЛЪСКВАНЕТО НА ВАКЕ
На 21 октомври ваке, което продължаваше своя път към югоизток, се намираще само на четиридесет мили от Острова на мечките. От най-високия айсберг Томсен видя с далекогледа си заснежените върхове на планините.
Ако течението не променеше посоката си или ако някоя буря не изместеше ваке от следвания досега път, „Торпа“ трябваше да мине на юг от острова само на няколко мили.
Но беше и възможно „Торпа“ да промени пътя си, защото пред острова се виждаха многото струпани айсберги и ледени блокове.
— Кой знае — каза Томсен, който наблюдаваше дълго тези ледове заедно с Оскар. — Надявам се, че ще се случи нещо, което ще ни позволи най-сетне да се отървем от ледената прегръдка на този блок.
— Разчитате на някое голямо сблъскване?
— Да, професоре.
— А няма ли опасност корабът ни да пострада?
— Не вярвам, защото ледът в басейна не е толкова дебел, че да устои на едно сътресение. Ще се разчупи лесно и „Торпа“ ще може да отпътува.
— Ами ще можем ли след това да излезем между толкова много ледени блокове?
— Ще се опитаме, професоре. Ще си проправяме път с дългото копие и нашият екипаж, който е толкова опитен и многоброен, ще помага, като ще оттласква с прътове ледовете.
— Каква приятна изненада ще бъде за господин Фойн, ако след няколко седмици ни види да се връщаме във Вадзо!
— Разбира се… Но какво виждам там?
— Къде?
— Върху ледовете на Острова на мечките — каза Томсен и насочи далекогледа си.
— Някой кораб ли?
— Не, някакви многобройни черни точки… Или аз се лъжа, или тези далечни точки где излязат китове и тюлени.
— Много ли са?
— Страшно много, професоре. Ах…
— Какво има още?
— Погледнете! Погледнете между онези айсберга, професоре! — извика Томсен, който се беше надигнал на пръсти, за да вижда по-добре. — Хиляди проклятия!… Да стоиш затворен така, докато там, долу, можеш да придобиеш цяло богатство!
Оскар погледна в посоката, в която сочеше китоловецът, и за свое голямо учудване видя големи животни, подобни на китове, които плуваха величествено между ледовете. На брой те бяха шест и почти всички имаха дължина около двадесет и два метра и обиколка не по-малко от петнадесет или шестнадесет метра. По тези размери човек може да си представи колко голяма може да бъде устата им, пълна със зъби, всеки един от които тежи по няколко килограма.
— Ах, колко са грамадни! — извика Оскар, който ги гледаше в недоумение. — Не мога да си обясня как човек се осмелява да ги напада с най-обикновени куки.