Шест измежду най-големите и най-тромавите паднаха под ударите на куките и куршумите.
На 6 ноември, на около сто и двадесет мили от Острова на мечките, ваке срещна цяла флотилия от плаващи ледове. Това беше началото на онази голяма ледена бариера, която всяка година се среща на това място и която изглежда, че слиза от бреговете на Гренландия.
Но между тези ледове имаше широки проходи и почти нямаше опасност ваке да бъде спряно. Най-много можеше да се блъсне някъде и да загуби част от тялото си или да се разбие на части и да остави най-после „Торпа“ свободна.
Върху тези ледове Оскар забеляза множество тюлени и моржове. Дори върху един айсберг той видя една двойка бели мечки.
— Най-накрая ще се удавят — каза той на Янсен, който гледаше животните с жаден поглед.
— О, не, професоре — отговори капитанът. — Белите мечки са отлични плувци. Аз съм ги виждал как плуват на тридесет метра от брега.
— И могат да стигнат до някакъв бряг с плуване?
— Да. При това плуват много бързо.
— Истина ли е, че не обичат да навлизат навътре в сушата?
— Да. И ще ви кажа, че много рядко се срещат на повече от шестдесет или седемдесет километра от брега. Някой път отиват и по-навътре, но то е само по течението на реките, където намират храна.
— И женските ли обичат водата?
— Много по-малко от мъжките и рядко се отдалечават от брега. Когато пък ще имат малки, заравят се в снега и прекарват там цялата зима. При първите пролетни слънчеви лъчи излизат от дупките си, за да дадат живот обикновено на две мечета.
— И ги оставят да ги затрупат снегът и ледът?
— Да, професоре. Но, изглежда, че не страдат от това.
— Кой знае колко слаби излизат от този дълъг летаргичен сън!
— Не толкова. Но се събуждат много изгладнели и нападат свирепо ловците.
— Не се ли задушават в тези ледени дупки?
— Не, защото от топлината на телата им се образуват леговища в леда, а от дишането малки дупки, достатъчни да влиза през тях чист въздух. Професоре, след малко ще се блъснем в айсберга на ледената бариера.
— Сега вече няма от какво да се страхуваме.
— Всичко ще бъде в наша полза. Но ще видите, че това ваке не ще ни остави свободни. Много е дебело и ще ни мъкне със себе си още доста дълго, докато се стопи.
— Все на югоизток ли се движим, господин Янсен?
— Да. И ме е страх да не попаднем в един страшен водовъртеж.
— Какво искате да кажете?
— Струва ми се, че течението, което ни влачи, се включва в кръговото движение на Маелстрьом.
— Маелстрьом ли казахте? — запита Оскар.
— Да, професоре.
— И мислите, че ваке ще попадне в този водовъртеж?
— Страхувам се. Но все пак нямаме основания за сериозни безпокойства. Когато морето е спокойно и не духа северният вятър, водовъртежът не е толкова опасен и един кораб може спокойно да го пресече.
— Но през зимата морето е почти винаги развълнувано около острова на Макензи.
— Така е, но да се надяваме, че съдбата още ще ни покровителства. Внимание, професоре, ще се блъснем!
Ваке се блъсна в първите айсберги на бариерата. Противно на всички предвиждания ударът беше толкова силен, че чак ледът в басейна се разпукна.
Два айсберга се разчупиха върху ледения блок и паднаха с такива силни гърмежи, че всичко наоколо гръмко заехтя.
От ваке се откъсна огромен блок и се отвори широк канал. При този удар „Торпа“ бе блъсната върху ледовете с такава сила, че всичко изскърца.
— Проклятие! — извика Томсен. — Още един удар като този и ще трябва да изпратим „Торпа“ на ремонт.
— Това беше последното изпитание — поясни Янсен. — Сбогом, полярни ледове!
Наистина зад бариерата не се виждаха нито айсберги, нито пакс, нито ледени полета. Морето беше съвсем чисто и само ваке, може би поради голямата си дебелина или защото се намираше по средата на течението, слизаше на юг.
Няколко айсберга, които се намираха по течението, го следваха, но на голямо разстояние.
Моряците се радваха, че вече нямаше никаква опасност, но в това време Томсен слезе бързо от наблюдателницата, където се беше качил, за да разгледа по-добре хоризонта.
— Какво има? — запита бързо Оскар.
— Нашето ваке, допреди малко съвсем пусто, сега е населено с доста неприятни обитатели.
— Обитатели? Какви? — запита професорът.
— Да, на четири крака.
— Мечки?
— Да, професоре. Има най-малко две дузини.
— Но откъде са дошли?
— Не мога да ви кажа, но сигурно са се намирали върху онези два айсберга, които се разбиха върху нашето ваке.
— Лоши спътници, господин Томсен.