Бавно се доближих до него, страхувайки се, че някое по-рязко мое движение би предизвикало вълна от протести, но истината бе, че телата ме игнорираха и само малко от тях изразиха глухо отегчение от натрапничеството ми, като непохватно помръднаха ръце, с които само оплетоха сондите си. Накрая, след като успях да избегна всички трудности, които ме отделяха от тялото и можахме да се погледнем лице в лице, разсъдъкът ми се замая.
Опитах се безуспешно да му кажа, че съжалявам, като подбирах фрази на извинение. Вдървеността на тялото му и неговото безучастно спокойствие ме разстроиха и сякаш ми забраниха да наруша първи последвалата тишина тишина.
— Очаквах те — каза бившето ми тяло със слаб глас.
— Мене ли?
Обезверено и с изгубени мечти, то беше успяло да очаква отговорният за незаслуженото му страдание, с което го бях поробил. Освен това се почувствах виновен, тъй като присъствието ми на това място бе съвсем по случайност.
— Не си дошъл случайно — произнесе той, сякаш беше способен да чете мислите ми. — И не чета мислите ти. Но по някакъв странен начини, ние продължаваме да сме едно и също лице.
Думите му увиснаха във въздуха и сякаш зазвъняха. Бе ясно, че той се чувстваше повече „аз“ от мен самият. Беше спомен, но също и тяло — оригиналното, което бе съдържало моята личност, осъдено на шкартиране поради действието на зловещ гамбит — ход предприет от него, а не от мен. Но когато се опитах да възразя на това разсъждение, собствените ми думи упорито отказваха да бъдат произнесени. Знаех какво мисли той — беше ме очаквал спокойно и търпеливо, за да ми покаже, че контролира съдбата ми и продължава да я контролира. Сцената застрашително приличаше на друга, изживяна преди много години, когато родителите ми решиха, че трябва да се сбогувам с един непознат и умиращ дядо. В онзи случай старецът ме накара да се почувствам като лично отговорен за смъртта му, сякаш обидната ми младост по някакъв начин действаше като спусък на неговото отпътуване от този свят.
Скръбният вик на друго тяло, което пълзеше по пода, ми дойде на помощ. „Сигурно така си отиват — помислих. — Със стонове, когато се проточват, докато не разберат, че този път няма да бъдат заменени.“
— Ще си отида с такова звучене — каза първото ми тяло. — Всички го правят. Изглежда като сирена на кораб, който отпътува.
И този път не бях способен да му възразя. Кой е корабокрушенецът? Нима корабът бе преминал пред острова без да обърне внимание на сигналите?
Съзерцавах захранващите тръбички, които съединяваха тялото с резервоарите за течности и потиснах желанието си да ги изтръгна. За предпочитане е да се удавиш, отколкото безнадеждно да очакваш спасение. Моето тяло още веднъж разголи мислите ми.
— Може би корабокрушенецът съм аз — произнесе.
— Целият ми живот е пред мен — позовах се на този факт. — Започвам отново, не е ли така?
Слабата убедителност на думите ми се отрази върху непохватния и непълен жест на ръката ми, като ласка, която претърпява крах по време на караница.
Той повдигна рамене равнодушно и обхвана с поглед другите тела, които умираха около нас.
— Да започнеш отново е добре, но не и от нулата — отбеляза старото ми тяло. — Тези, които идват да се сбогуват с отстраненото си тяло винаги се натоварват с картините, населяващи този склад.
— Упрек ли е? — нахлу в мен внезапна погнуса, насочена към старото ми тяло. В какво искаше да ме оплете? Беше осъдено и според докторите изпълнението на присъдата бе въпрос на дни или най-много на седмици. След прехвърлянето нямаше друг изход и се бях поставил в отбранително положение — някаква невидима мрежа оплиташе мислите ми и ме сковаваше.
— Не беше длъжен да идваш — каза тялото. — Защо директно не се наслаждаваш на свободата, породена от здравото ти тяло, което не си имал от дълго време насам? Би било много по-логично. Но се оказва, че не е. Почувства импулса за плащането на задължение и за в бъдеще да няма нужда да отговаряш на обвиненията си с обвинение. Струва ми се добре, и аз бих направил същото.
В последните му думи откривах язвителност, от която винаги се изпълвах с гордост. Щях ли да бъда в състояние да я запазя по отношение на приятелите си през целия си живот? Изглеждаше като игра: започват да се поставят прекалено много избори и нищо не става ясно от системата, която ще се употреби, за да ги управлява. Да изоставиш пределите, в които си се вмествал, да се запознаеш с нови хора, да напуснеш планетата…
— Дойдох по случайност — повторих разочаровано.