— Да — отвърна бившето ми тяло.
Беше изгубило интерес към разговора или това се дължеше на болката, която понасяше без да прави гримаси, която се бе появила отново, а аз знаех много за нея. Прозвуча друг стон. Агонията циркулираше между телата като електрически ток. Този път звукът беше сив и изпълнен от нещастие, и той бързо се тушира безсилно в тежката атмосфера на склада.
Нямаше нищо повече. Нищо повече да се каже. Нищо повече да се направи. Нищо повече да се мисли. Нищо повече да се чувства. Беше настъпил часът да изляза от това място.
Но не го направих. Тялото бе приело моята безотговорност с една празна дума , подходяща за прерязване на връзката с каквито и да са бъдещи доводи. И напрежението, породено от този компромис само наруши равновесието между двама ни, когато аз протегнах ръка и докоснах сухата му буза с крайчеца на пръстите си. Моето старо тяло се разтърси, сякаш бе получило електрическо изпразване, протекло през вътрешностите му.
— Какво стори? — каза недоверчиво отчужденото му лице.
— Нищо. Мисля, че се опитах да бъда приветлив.
— Страх те е, много те е страх.
Обвинението беше сурово и намирисваше на чиста диагностика. Но в него се усещаха два типа ропот: първият нисък и зловещ, а вторият — остър, като писък на птица. Съществуват много начини да умреш.
— Страх ли? От какво?
— Съществуват безкрайно много начини да умреш — повтори бившето ми тяло, което сякаш някак си изкривено използваше мислите ми.
Не обърнах внимание на констатацията му. Във всеки случай аз вече не знаех какво засягахме в нашия диалог. Бях загубил нишката, а може би и интересът към него. Открих че съм се втренчил като хипнотизиран в цветовете на пластмасовите тръбички — бяха червени, сини и зелени.
— Не съм този, който е свързан със системи — рекох.
— Фалшиви са — поясни тялото. — Предназначени са да впечатлят въображението на посетителите. Без такова поднасяне на сценичност, ефектът върху психиката на прехвърления би бил доста слаб.
— Фалшиви ли? Мислех, че ви захранват през тези тръбички.
— Правят го понякога — каза тялото. — На са фалшиви поради факта, че дали ще ни хранят чрез тях или ще ни оставят да умрем от глад е едно и също. Никога няма да излезем оттук, отдавна са спрели да ни дават лекарства и три пъти дневно влизат в склада, само за да прибират труповете.
Беше жестоко, но нямаше друг начин, по който да го направя. Казах му:
— Невъзможно е да се чака смъртта на първото тяло, тъй като в такъв случай прехвърлянето не би могло да се извърши.
— Разбира се, разбира се — рече тялото с тон, в който не се отгатваше разлика между болка и ярост.
— Сега сякаш сме като от различни видове — търсех трескаво някакво извинение, за да продължа разговора, но всяка моя дума провокираше различен ефект от замисления.
— Това е цената на прогреса. По-рано хората умираха и толкова. Сега се изнасилват законите на природата и се играе с огъня.
— Никога не съм бил вярващ — възкликнах. — Нима близостта на смъртта те кара да желаеш вечен живот?
— Неизбежността на смъртта ме принуди да се прехвърля, нищо повече — отвърна той хапливо. — Или теб те принуди … или нас двамата. Както виждаш, вече няма значение.
След тези думи на бившето ми тяло, наоколо се разнесе хор от пъшкане, което постепенно заглъхнаха. Вратите на склада се отвориха и в него влязоха санитари, които разкачиха тръбичките на дузина трупове, натовариха ги на електрокар със смешен вид и напуснаха помещението, оставяйки го пропито от липса на интерес и драматични емоции. Няколко минути след това се върнаха с дузина шкартирани тела, които са били подложени на скорошно прехвърляне и повториха движенията си в обратен ред. Върху дузината, така, както се подреждат яйца.
— Не ме видяха — успях да кажа.
— Нямам интерес.
— Бих могъл да бъда някой крадец или маниак.
— Нашите органи не биха послужили и на кучета. Биологичните експерименти се правят със свежа плът, култивиран в резервоари; болните тела не стават за нищо — обърна се той неудобно на койката си. В този момент изпитах страх, че ще умре. Той го забеляза. — Спокойно! — произнесе изпреварвайки ме още веднъж. — Все още не му е дошло времето.
— Колко остава? — попитах неочаквано за самия мен и той се смути.
— Колко ли? Не знам. Часове, два дена, седмица, шест месеца. Кой може да предвиди с каква свирепост едно тяло може да се хване за живота, макар и да е се е освободило от душата си?
Аз не се чувствах като душата на някого, най-малко на това упорито тяло, макар да би трябвало да призная, че то говореше с добър критерий за нещата. Медиците бяха извършили всичко необходимо, което се отнасяше до доживяването на старото ми тяло. Но докторите никога не обещават фаталния край, чрез някаква прогноза. Някой познава ли доктор, който да е осъден за грешка в предсказване? Вратата на склада, която се затвори след заминаването на санитарите, заедно със зловещия им товар, отново ме върна към реалния свят. Първото ми тяло наблюдаваше без особен интерес ивицата светлина, която проникваше в близост до него и прашинките, които витаеха в нейния обхват. Останалата част на склада потъваше като в мъгла. Беше ми невъзможно да определя колко време бях прекарал на това място.