„Кой би могъл — беше писал един очевидец — да опише тази тъжна картина, блъскането на вълните под блуждаещите парчета лед, странния шум от неочаквано свличащите се снежни пластове, които потъват във водата като гаснещ пламък? Кой би могъл да си представи ослепителните каскади, които кънтят от всички страни и разпръскват пяна при падането си във водата, или смешното стряскане на морските птици, които, заспали върху някой плаващ лед и изгубили ненадейно опорната си точка, излитат, кръжейки, за да се спуснат отново върху някой друг леден сал?… Ами необичайната приказна гледка, разкриваща се сутрин, когато обвитото в блестящ ореол от перести облаци слънце неочаквано пробие мъглата и разкрие отначало само едно петно синьо небе, което малко по малко започва да се разширява и сякаш преследва чак до края на хоризонта леките облачета, носещи се в безреда натам?“
Подобни, както и други, типични за ледените морета, гледки Ерик и неговите приятели имаха възможност да наблюдават на воля още щом се отделиха от брега на Гренландия, която бяха заобиколили чак горе край Упернавик, за да се отправят оттам на запад и да прекосят Бафиново море по цялата му ширина. Тук плаването стана много по-трудно, защото през тези води главно минават полярните ледове, увлечени от безброй многото подводни течения, излизащи оттук. „Аляска“ трябваше непрекъснато да си пробива път между огромни ледени полета. Понякога корабът се спираше пред непреодолими огромни прегради и понеже не можеше да ги разбие, се налагаше да ги заобикаля. Или го застигаха снежни бури, които покриваха палубата, мачтите и въжетата с дебела снежна покривка. Парализиран от парчетата лед, които вятърът неочаквано запращаше върху него, корабът едва се задържаше да не потъне под натиска на тяхната тежест. Случваше се да попадне и в „локва“ — сякаш някакво езеро, заобиколено отвсякъде от ледена повърхност, затворено като задънена улица. Щеше ли да успее той да се измъкне читав оттук и да навлезе в открито море? Тогава пък трябваше да се внимава най-напрегнато да не би някой чудовищен айсберг, носещ се с невероятна скорост откъм запад, да смаже със застрашителната си маса „Аляска“ като орех. Още по-голяма опасност представляваха подводните ледове, които под удара на кила се раздвижваха и — какъв хидростатичен парадокс! — сякаш очаквали само някакво разклащане, се издигаха нагоре често пъти с ужасна сила и разсичаха всичко пред себе си като с огромно острие. В такава борба корабът изгуби двете си лодки и понякога се налагаше да изваждат на борда винта, за да му изправят перките. Човек трябва сам да преодолее всички тези изпитания и опасностите, които плаването в арктическите морета поднася всеки миг, за да може да си състави поне приблизителна представа за тях. И т най-издръжливия екипаж е достатъчно да преживее една или две седмици при подобни условия, за да се изчерпят силите му докрай. След това е наложително хората да си отпочинат добре.
Тези изпитания и опасности се изкупваха поне от бързината, с която капитанът нанасяше преодолените градуси дължина в бордовия дневник. Имаше дни, в които те стигаха до десет, дори и до дванайсет. Имаше други обаче, през които преодоляваха по един градус, та и по-малко. И все пак най-сетне, на 11 юни, „Аляска“ видя отново земя и хвърли котва в началото на протока Ланкастър.
Ерик предполагаше, че ще му се наложи да изчака няколко дни, преди да може да мине през дългия воден коридор. За негова изненада и радост обаче протокът се оказа свободен — поне в началото. И корабът навлезе решително в неговите води. Но още на другия ден се видя обграден от ледове, които го блокираха за цели три денонощия. Все пак благодарение на мощните течения, които минават през този арктически проток, ледовете се раздвижиха — както годхавънските китоловци бяха успокоили младия капитан — и той можеше да продължи пътя си.
На 17 юни навлезе в протока Бароу и го прекоси с пълна пара. На 19 обаче, на излизане от водите на Мелвил Саунд, на височината па нос Уок, ледове отново му препречиха пътя.
Отначало Ерик прие тази нова беда спокойно и зачака ледохода, но дните течаха, а ледоход нямаше.
Всъщност пътешествениците не можеха да се оплачат, че им липсват развлечения. Затиснати от леда недалеч от брега, те все пак се бяха снабдили с всичко необходимо, което можеше да им облекчи положението, и предприемаха разходки с шейни, ходеха на лов за тюлени и наблюдаваха отдалеч играта на китовете. Наближаваше лятното слънцестоене; от 15 юли насам пътниците на „Аляска“ можеха да наблюдават едно необикновено зрелище, невиждано дори от норвежците и от южните шведи — в полунощ слънцето заставаше неподвижно на хоризонта и след това дълго се издигаше в небесната шир. Изкачвайки се на една безименна височина, която стърчеше сред тази пустинна равнина, те можеха да наблюдават как дневното светило описва за двайсет и четири часа пълен кръг в пространството. Вечер, когато то ги заливаше със своята светлина, в далечината южната част на хоризонта тънеше в мрак. Вярно е, че тази светлина беше бледа и разсеяна, предметите губеха своите очертания и сенките им ставаха все по-разлати — цялата природа изглеждаше призрачна. В тези мигове човек усеща още по-осезателно в какъв необикновен свят е попаднал и колко близо се намира до полюса… Всъщност студът не беше кой знае колко голям. Температурата не спадаше повече от четири до пет градуса под нулата. Понякога дори въздухът беше толкова приятен, та човек забравяше, че се намира посред арктичната зона. И все пак всички тези необичайни особености не можеха да завладеят сърцето на Ерик дотолкова, че да го накарат да забрави крайната си цел. Той не бе стигнал дотук нито за да задоволява своите ботанически страсти като Малариус, който се връщаше всяка вечер на кораба все по-очарован от, изследванията на почвата и от намерените непознати растения, с които попълваше своя хербарий, нито за да се наслаждава заедно с доктора и с Бредейорд на невижданите гледки, които им предлагаше арктичната природа. Той трябваше да намери Норденшьолд и Патрик О’Доноган, да изпълни един свещен дълг, което може би щеше да му помогне да разкрие тайната на своя собствен произход. Именно затова той не преставаше да търси начин да разчупи ледения обръч, сред който се намираше затворен. Излизаше с шейна, вървеше със „снежни обувки“ чак до края на хоризонта, обикаляше да разузнава местата с моторна лодка — в продължение на десет дни опита всичко, без да успее да намери някакъв изход. На запад, както на север и на изток, ледената покривка беше неразбиваема.